Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Няма да ви дам информацията, която търсите.

Кардиналът се извиси над нея.

- Можем да ви принудим да го направите.

- Успокойте се, Бернар. - Използването на малкото име като че ли само подразни кардинала още повече. На нея определено ѝ харесваше да му уцелва чувствителните места. - Казах, че няма да ви дам знанието, но това не означава, че не съм готова да се разделя с него.

Ерин се намръщи.

- Какво искате да кажете?

- Много просто - отвърна Елизабет. - Ще ви продам знанието си.

- Не сте в позиция да се пазарите - кипна кардиналът.

- Мисля, че съм в отлична позиция - възрази тя, посрещайки надигащата се в кардинала буря с ледено спокойствие. - Страхувате се от този символ, от камъка, от събитията, които и в този момент се развиват срещу вас и безценния ви орден. Ще ми платите онова, което искам.

- Вие сте пленница - започна кардиналът. - Вие...

- Бернар, цената ми не е висока. Сигурна съм, че ще можете да я платите.

Ерин стисна по-силно дневника. Не откъсваше очи от тържествуващото лице на графинята и с ужас очакваше да чуе какво ще последва.

- Какво искате? - предпазливо попита кардиналът.

- Нещо не особено ценно - отвърна тя. - Само вечната ви душа.

Джордан се беше вцепенил, сякаш очакваше атака.

- Какво по-точно означава това?

Графинята се наведе така близо до кардинала, че черната ѝ коса докосна расото му. Той отстъпи крачка назад, но тя пристъпи след него.

- Върнете ми някогашната слава - прошепна тя. Гласът ѝ бе повече прелъстителен, отколкото настоятелен.

Бернар поклати глава.

- Ако имате предвид замъка и земите ви, това не е по силите ми.

- Не говоря за земи. - Тя се разсмя звънко. - Мога да си ги върна и сама, ако ми притрябват. Онова, което искам, е много по-просто.

Кардиналът я погледна с погнуса и отвращение. Беше разбрал какво ще поиска.

Дори Ерин беше разбрала.

Елизабет протегна ръка към устните на кардинала, към скритите му кучешки зъби.

- Направете ме отново стригой.

17 март, 21:16

Венеция, Италия

Когато на обикновено спокойното лице на кардинал Бернар се изписа шок, Елизабет потръпна от удоволствие. За част от секундата той оголи зъби, свали маската, показа истинската си природа. След векове борба тя най-сетне бе успяла да пропука фасадата му на дипломатичност и ред, разкривайки животното зад нея.

„Имам нужда от това животно“.

Беше готова да рискува живота си, за да го освободи.

Археоложката и войникът изглеждаха не по-малко изненадани, но най-добрата реакция бе на сангвинистите. Младият Кристиан се вцепени; стройната жена с лъскавите източни черти изкриви погнусено устни. Подобно искане бе невъобразимо за светите им умове.

Но пък липсата на въображение открай време си беше основният грях на сангвинистите.

- Никога. - Първата дума на кардинала беше басово боботене, след което гласът му се извиси, изригна от гърдите му и отекна в цялата църква. - Ти... ти си мерзост!

Тя посрещна яростта му и я подхрани още повече със спокойствието си.

- Свещеническата ви благопристойност не ме интересува. И не се заблуждавайте, аз съм не по-голяма мерзост от вас.

Бернар се мъчеше да потисне гнева си, да го стъпче в себе си, но пукнатините продължаваха да се виждат. Беше свил юмруци като ковашки чукове.

- Няма да обсъждаме такива смъртни грехове на това свято място.

Дръпна закопчаната си ръка така силно, че белезницата се впи в кожата ѝ, и тръгна към дъното на църквата, като повлече след себе си и останалите, сякаш те също бяха вързани за него.

„И може би са, по свой начин“.

Елизабет трябваше да подтичва, за да не изостава, но не можеше да поддържа темпото. Дългата ѝ пола се оплете в краката ѝ и тя се просна на студения мрамор. Белезницата се впи още по-дълбоко в китката ѝ.

Не произнесе нито звук, наслаждаваше се на болката.

Щом ѝ причиняваше болка, значи беше изгубил контрол.

„А аз го получих“.

Докато се мъчеше да стане, едната ѝ обувка се изхлузи. В усилията си да се надигне скъса роклята си при рамото. Ужасена, хвана дрехата със свободната си ръка, за да не се свлече.

Кристиан спря Бернар, като го докосна по ръката.

- Тя не може да издържи на темпото ви, ваше високопреосвещенство. Не забравяйте, че вече е смъртна, колкото и да не ѝ се иска да бъде такава.

Джордан ѝ помогна да стане. Елизабет усети топлите му ръце върху тялото си и му прошепна:

- Благодаря.

Дори Ерин ѝ се притече на помощ и нагласи роклята ѝ така, че да не виси много. Въпреки долното ѝ минало у тази жена наистина имаше извор на доброта, достатъчно дълбок, за да помогне на враг в беда. Може би това бе част от причината Рун да изпита привързаност към нея - простата ѝ доброта.