Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Елизабет запази безизразна физиономия. Знаеше, че причината, поради която се бяха явили на прага ѝ, е спешна. Усещаше също, че шансовете ѝ за бягство тази нощ се изпаряват.

- С удоволствие ще поговоря с вас сутринта - рече тя. - Тъкмо се канех да си легна.

Сестра Абигейл се пресегна и я издърпа в коридора, без да си прави труда да крие неестествената си сила.

- Те имат предвид веднага.

Джордан постави ръка на рамото на монахинята.

- Мисля, че ще минем и без грубости.

- А и въпросът е дискретен - добави Бернар и даде знак на Абигейл да ги остави.

Едно мускулче потрепна под окото на монахинята.

- Както желаете. Имам да се погрижа за други въпроси, така че оставям лейди Елизабет на вас.

Абигейл пусна Елизабет, обърна се и се отдалечи.

Елизабет я гледаше със задоволство как си отива.

- Желаете ли да говорим в спалнята ми? - Посочи килията и си позволи да покаже малко раздразнение. - Макар че е доста тясно.

Бернар пристъпи към нея, като хвърли поглед към коридора.

- Ще ви отведем в параклиса ни под базилика „Сан Марко“, където ще можем да поговорим насаме.

- Разбирам - рече тя.

Кардиналът посегна към ръката ѝ, сякаш искаше да я поведе, но вместо това щракна на китката ѝ студена белезница и закопча другата гривна на собствената си ръка.

- Белезници? - попита тя. - Нима силен мъж като вас не може да контролира дребна и безпомощна смъртна жена като мен?

Джордан се ухили.

- Смъртна или не, у вас определено няма нищо безпомощно.

- Може би сте прав. - Тя наклони глава и му се усмихна.

Беше красив мъж - силна челюст, изсечено лице и едва набола четина с цвят на пшеница по брадичката и бузите. От него се излъчваше топлина, вътрешен огън, на който тя самата с удоволствие би се стоплила.

Ерин хвана ръката му, за да покаже, че е неин. Някои неща не се бяха променили през изминалите столетия.

- Водете ме към съдбата ми, сержант Стоун - каза Елизабет.

Всички заедно прекосиха манастира и излязоха през главната порта. Елизабет зърна катера на Бернт и изпита леко раздразнение, но го остави да отшуми.

Тази нощ нямаше да се вози с лодка към свободата, но пък можеше да ѝ се отвори някаква по-интересна възможност.

21:02

Ерин вървеше след сангвинистите по алеите и малките извити мостове на Венеция. Държеше Джордан за ръка. Опитваше се да пропъди страховете си за него. Колкото и трескав да ѝ се струваше, той изглеждаше здрав, готов да се справи сам с цяла армия.

Щом останеха сами, щеше да изкопчи от него повече подробности за случилото се в онази пещера и защо напоследък сякаш я отбягва. Подозираше, че виновникът за тези промени е ангелската същност, която Томи бе вкарал в него, когато спаси живота му. Но макар умът да размишляваше върху тази възможност, сърцето ѝ бе заето с по-прозаични въпроси.

„Ами ако просто вече не ме обича?“

Сякаш прочел мислите ѝ, Джордан стисна ръката ѝ и попита тихо:

- Била ли си някога във Венеция?

- Само съм чела за нея. Но е точно такава, каквато си я представях.

Огледа се, благодарна за разсейването. Уличките на островния град бяха толкова тесни, че на места по тях можеха да вървят само двама души, при това плътно един до друг. Малки витрини показваха антикварни книги, писалки от стъкло, кожени маски, копринени и кадифени шалове. Знаеше, че Венеция винаги е била търговски център. Че преди стотици години същите тези витрини са запленявали други пешеходци със стоките си. Надяваше се, че ще продължат да го правят и след още стотици години.

Пое дълбоко дъх и вдиша миризмата на море от каналите, на чесън и домати от някакъв ресторант наблизо. Фасадите на къщите бяха боядисани в различни нюанси на охра, жълто и избеляло синьо, стъклата на прозорците им бяха станали на вълнички от отминалите столетия.

Лесно беше да си представи, че е използвала машина на времето и се е върнала сто или дори хиляда години в миналото. Беше израснала в селски район, отгледана от родители, чието ежедневие бе по-примитивно от това на хората, живели в този град преди столетия. Вярата на баща ѝ го беше накарала да се отрече от модерния свят и Ерин понякога се тревожеше, че професията ѝ, интересът ѝ към историята, също не е в крак с времето.

„Дали в края на краищата не съм се метнала на баща си?“

Минаха през тъмен тунел през стара стена и когато излязоха, пред тях се откри площад „Сан Марко“ и прочутата базилика.

Златна светлина осветяваше фасадата на византийската сграда с нейните засводени портали, мраморни колони и пищни мозайки. Ерин вдигна глава, за да я обхване цялата с поглед. В центъра, на най-високата част, се издигаше статуя на свети Марко над златен крилат лъв, неговия символ. От двете страни на светеца воин имаше шестима ангели.