Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Във въздуха над Венеция, Италия

Хеликоптерът се понесе над Адриатическо море и Джордан си погледна часовника. Движеха се добре от Рим. Пред тях Венеция блестеше на черния фон на лагуната като някаква обсипана със скъпоценни камъни корона, захвърлена в италиански води.

Освен двамата с Ерин в хеликоптера имаше трима сангвинисти. Отпред Кристиан се беше навел над уредите за управление, а София и Бернар седяха отзад при тях. Включването на кардинала в пътуването бе изненадало Джордан.

„Май на Бернар му е писнало да се мотае в Рим“.

Все пак кардиналът и останалите бяха опитни воини. Джордан определено нямаше нищо против допълнителни мускули, особено след атаката в подземния храм. Коремът му още гореше от огъня, запален от някаква чудодейна изцелителна способност. Същата жега пълзеше по стария белег, виещ се през рамото и гърдите му - спомен от мълнията, която го беше ударила като тийнейджър.

Сега Ерин се беше облегнала на това рамо и той държеше ръката ѝ. През целия полет тя не спираше да му хвърля тревожни погледи. Не можеше да я вини - дори София и Баако се бяха уплашили от станалото.

Хеликоптерът се разтресе и Джордан погледна през прозореца към града. Кристиан завъртя машината и я наклони, за да виждат по-добре.

- Точно под нас е площад Сан Марко - каза той по общата честота. - Кулата в червено и бяло е Кампанила, а онази сграда, която прилича на готическа сватбена топка, е Дворецът на дожите. До него е базиликата „Сан Марко“. Орденът си има своя територия под нея, също като под „Свети Петър“. Там ще пренощуваме, след като разпитаме Елизабет Батори за символа.

Ерин стисна ръката на Джордан и се наведе през него, за да разгледа.

- Венеция почти не се е променила през последните хиляда години - рече тя. - Представи си само...

Той се усмихна на ентусиазма ѝ, но усмивката му беше малко пресилена. Все още продължаваше да се чувства странно отчужден. И не беше само реакцията му към жената, която обичаше. Днес беше пропуснал обяда и вечерята, но въпреки това не бе гладен. И дори когато си заповяда да се нахрани, храната му се струваше блудкава. Ядеше по-скоро по задължение, отколкото от истинско желание.

Потърка с палец новия белег на корема си.

„Нещо определено се е променило“.

И въпреки че това би трябвало да го тормози и дори да го плаши, изпитваше дълбоко спокойствие, сякаш случилото се, каквото и да бе то, е било писано да стане. Не можеше да го изрази с думи, така че избягваше да говори за това дори с Ерин, но то някак му се струваше правилно.

Сякаш ставаше по-добър и по-силен.

Докато размишляваше върху тази мистерия, Кристиан ги отдалечи от площад „Сан Марко“ и кацна на покрива на луксозен хотел наблизо. Докато двигателят намаляваше обороти, Джордан бързо провери оръжията си - пистолет, картечен пистолет, кама. Хвърли поглед към другите и зачака Кристиан да им даде знак, че могат да слязат.

Ерин изглеждаше развълнувана, но той забеляза и сенките под очите ѝ. За обикновена цивилна ѝ се бяха натрупали прекалено много неща за прекалено кратък период. Така и не бе имала време да се възстанови, да приеме всичко, което се бе случило през изминалата година.

От пилотското си място Кристиан им махна, че могат да слизат, но София ги задържа - искаше да слезе първа. По време на полета дребната индийка бе седяла с притворени очи и излъчваше усещане за покой. Джордан не бе сигурен дали това спокойствие идва от вярата ѝ или от свръхестествената ѝ способност да не помръдва. Сега тя отвори вратата и скочи навън с изненадваща грациозност.

Бернар я последва със същата лекота. Щом кардиналът стъпи на площадката, порив на вятъра разтвори тъмното му палто, разкривайки алената одежда на поста му. Погледът му се плъзна по покрива в търсене на потенциална опасност. Макар да бе прекарал пътуването в молитви, сплел смирено облечените си в ръкавици ръце в скута си, сега кардиналът не изглеждаше много спокоен.

Но пък и Елизабет Батори, целта на това пътуване през цялата страна, вероятно щеше да се окаже предизвикателство за всички тях. Особено за кардинала, който имаше дълга и кървава история с тази жена. Между двамата имаше вражда, обхващаща столетия.

Кристиан заобиколи, като се навеждаше под перките на хеликоптера, за да подаде ръка на Ерин. Вятърът развя русата ѝ коса като прозрачен ореол, докато тя поглеждаше назад към Джордан. Кехлибарените ѝ очи блестяха под звездите, бузите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ леко се разтвориха, сякаш очакваха да бъдат целунати.