Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

За момент красотата ѝ проряза горящата мъгла, която го изпълваше.

„Наистина те обичам, Ерин“.

„Това никога няма да се промени“, закле се той наум. Но дълбоко в себе си се запита дали ще може да удържи на думата си.

20:45

Елизабет лежеше напълно облечена на леглото в манастирската си стая и гледаше играта на светлините на града, които се отразяваха в канала и танцуваха по тавана. Мислите ѝ бяха на другия край на света, при Томи.

Докосна скрития в джоба ѝ телефон. Веднага щом се измъкнеше, щеше да измисли как да му помогне. Собствените ѝ деца ѝ бяха отнети. Нямаше да позволи същото да се случи и с Томи. Никой не можеше да вземе онова, което бе нейно.

Обърна глава към прозореца, към мястото, където бе скрила откраднатия ключ на катера на Бернт в малка дупка в мазилката. Засега трябваше просто да чака, да се опитва да диша равномерно, да успокои сърцето си. Не можеше да позволи няколкото монахини сангвинисти, които се бяха смесили със смъртните си сестри в манастира, да доловят безпокойството ѝ и да заподозрат, че тази нощ възнамерява да избяга от затвора си.

Манастирът налагаше на гостите си да се приберат преди полунощ и както обикновено, Абигейл щеше да стои на пост на рецепцията, докато портите не бъдат затворени. След това старата монахиня щеше да се оттегли в стаята си в дъното на сградата. Елизабет обаче не можеше да разчита, че тя ще заспи. Помнеше как нощта винаги вливаше енергия в тялото ѝ на стригой, как настояваше да излезе и да почувства светлината на луната и звездите по кожата си. Сангвинистите сигурно изживяваха същото, независимо колко се опитваха да се контролират чрез молитви.

Някъде по коридора се затръшна врата.

Поредният турист се бе върнал да си легне.

Тъй като беше пролет, стаите за гости бяха заети, което беше добре. При толкова много биещи сърца в това крило на Абигейл нямаше да ѝ е лесно да долови сърцето на Елизабет сред всички останали. Това можеше да ѝ е достатъчно, за да успее да избяга.

„А аз трябва да избягам“.

Прехвърли наум плана си - изважда ключа от скривалището му, промъква се боса по застлания коридор, като носи обувките си в ръце, отваря желязната странична порта и заобикаля сградата до катера на Бернт. Развързва въжетата, оставя течението да я отнесе на известно разстояние, пали двигателя и продължава към свободата.

По-нататък нещата ставаха тревожно неясни.

Преди да се озове сред сангвинистите миналата зима, бе заровила много пари и злато край Рим - съкровище, което бе събрала от труповете и телата на жертвите си, след като се бе събудила в тази епоха след векове сън в саркофаг, пълен с осветено вино.

Рун я беше затворил в онзи каменен ковчег, както я бе затворил и тук.

Вдигна ръка да докосне стената. Беше твърдо решена да не позволи на нищо да ѝ попречи да стигне при Томи преди да е станало твърде късно за момчето. След като се освободеше, щеше да намери стригой и да го убеди да я превърне. След което можеше да даде същия дар на Томи.

„Така ще живееш... и завинаги ще бъдеш до мен“.

Чу стъпките по коридора и наостри уши. Приближаваше голяма група - твърде голяма, за да са семейство туристи.

Да не би монахините да бяха надушили някак плановете ѝ?

На вратата рязко се почука.

- Графиньо - обади се мъжки глас с италиански акцент.

Тя моментално позна едва прикрития властен тон и стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя. „Кардинал Бернар“.

- Будна ли сте?

За миг Елизабет си помисли да се престори на заспала, но нямаше смисъл - пък и беше любопитна да разбере каква е причината за тази неочаквана визита.

- Да - прошепна тя; знаеше, че той ще я чуе с острите си сетива.

Стана да отвори. Полите ѝ зашумоляха по студените плочки на пода, докато махаше резето. Както обикновено, кардиналът бе облечен в алено - суета, която тя намираше за смешна. Бернар винаги трябваше да показва на всички високия си пост.

Абигейл я гледаше намръщено зад рамото му. Елизабет не обърна внимание на монахинята и кимна на спътниците на Бернар. Познаваше добре повечето - Ерин Грейнджър, Джордан Стоун и младия сангвинист Кристиан. Забеляза подозрителното отсъствие на един от антуража.

Рун не беше сред тях.

Да не би да го беше срам да се покаже?

Гневът пламна в нея, но тя просто стисна по-силно устни. Не смееше да показва възбудата си.

- Късно е за посещения.

- Моите извинения, че ви притеснявам в такъв неподходящ час, графиньо. - Кардиналът говореше гладко и мазно като дипломат. - Трябва да обсъдим с вас един въпрос.