Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Отговаряше точно на символа върху камъка.

- Какво означава това? - попита Бернар.

- Ще трябва да попитаме жената, която го е нарисувала - отвърна Ерин.

Джордан изстена.

- Нещо ми казва, че няма да е много склонна да ни сътрудничи, особено след онова, което ѝ направи Рун. Тя не е от лесно прощаващите.

- И въпреки това Рун може би е единственият, който би могъл да я придума да ни помогне - каза Ерин.

Джордан въздъхна.

- С други думи, време е отново да съберем тайфата.

Не изглеждаше много щастлив, но Ерин почувства известно облекчение при мисълта, че ще бъдат отново заедно, че триото от пророчеството ще се възстанови.

Представи си пепелявото лице на Рун, измъчените му тъмни очи и се обърна към Бернар.

- Къде всъщност е нашият липсващ Рицар на Христа?

17 март, 20:37

Кастел Гандолфо, Италия

„Още една задача и ще мога да се върна в Рим“.

В действителност Рун не бързаше особено. След завръщането си от Египет бе спрял първо в лятната резиденция на папата Кастел Гандолфо. Негово светейшество рядко идваше тук и резиденцията се управляваше като провинциално имение. Темпото бе бавно и спокойно, сменяше се със смяната на сезоните.

Рун застана до прозореца и се загледа към пролетните поля и осветените от луната води на езерото Албано. Не си беше давал сметка колко му е липсвала гледката на вода след месеците в пустинята. Пое дълбоко дъх и се изпълни с аромата на вода, зеленина и риба.

Остра болка прониза петата му и насочи вниманието му обратно към каменния под и палавото лъвче, което дъвчеше обувката му. Белоснежният мъник лежеше на пода, протегнал лапи пред себе си като сфинкс. С тази разлика, че сфинксовете не накланяха глави настрани и не забиваха зъби в кожа.

- Достатъчно, приятел. - Рун освободи крака си от настървеното лъвче.

Малкият беше понесъл добре пътуването от Египет. Преди полета до Италия беше погълнал огромна закуска от мляко и месо, след което спа часове наред, свит на кълбо в кашона си.

„Явно пак си гладен... за обувки“.

Почукване накара и двамата да се обърнат към вратата. Рун тръгна забързано към нея с надеждата, че е човекът, когото бе помолил дискретно за среща в това забутано кътче на резиденцията. Отвори вратата и видя пълничък свещеник, чиято сива коса беше обръсната на монашеска тонзура. Главата му едва достигаше до рамото на Рун.

- Брат Патрик, благодаря, че дойде.

Другият сангвинист не обърна внимание на официалностите и влезе в стаята. Стисна двете студени ръце на Рун в своите.

- Когато каза, че си дошъл да ме видиш, направо не можех да повярвам. Толкова години минаха.

Рун се усмихна на ентусиазма му.

- Брат Патрик, караш ме да се срамувам. Наистина ли е минало толкова много време?

Мъжът сбърчи замислено чело.

- Мисля, че когато говорихме за последен път, човекът тъкмо бе стъпил на Луната. Знам, че неотдавна си бил тук, но дойде и си замина толкова бързо... - Той размаха укорително пръст. - Трябваше да се отбиеш.

Рун кимна. Миналия път беше зает с един предател в ордена, но предпочете да не обяснява. За щастие вниманието на брат Патрик бързо се отклони към другия гост на замъка.

- Боже мой! - Патрик клекна и протегна ръка към лъвчето да почеше меките му уши. - Това определено компенсира дългото ти отсъствие. От векове не съм виждал такова великолепно създание.

Монахът се грижеше за папската менажерия отдавна, от времето, когато тя се състоеше от коне, говеда, гълъби и соколи. Въпреки дребния си ръст и доста закръгленото си тяло той можеше да впрегне четворка коне за нула време. Преди повече от век Рун беше работил заедно с него в конюшнята. Никой не беше по-привързан към Божиите създания от Патрик.

- Мъникът изглежда гладен - каза монахът, показвайки естествената си привързаност и сега.

- Преди малко се натъпка здравата.

Старият монах се засмя.

- Защото расте. - Изправи се и посочи вратата. - Ела с мен. Вече съм му приготвил уютно местенце. След като извести за чаровния си спътник, се погрижих за всичко.

Следвани от доволното лъвче, Патрик и Рун слязоха по стълбите и излязоха навън. Патрик ги поведе към задните дворове, където се издигаха старите конюшни.

Веднага щом Рун влезе, миризмата на коне, кожа и сено го върна сто години назад. Силните бавни удари на конските сърца го заобикаляха като музика. Сега в конюшнята живееха само няколко животни, много по-малко, отколкото навремето, когато всяко пътуване се нуждаеше от помощник с четири крака.