Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Още от самото начало той знаеше, че човекът е негоден да наследи този рай. По време на войната на небето, когато се бе опълчил срещу плана на Бог за човека, се бе надявал да вземе тази градина за себе си. Но накрая той и останалите бяха изгубили битката и бяха низвергнати, а сега човечеството беше доказало онова, което беше предвидил - че е петно за тази градина, плевел, който трябва да бъде изкоренен и изгорен.

„Ще върна този рай“.

Нямаше да позволи нищо да му попречи.

Дори пророчество.

Затова трябваше да научи повече за онези тримата - достатъчно, за да ги спре. Прокара тъмните си пръсти по стената - усещаше огъня на светостта в камъните. Преградата отделяше Рим от Ватикана. Легион закрачи решително покрай нея.

Беше научил от Леополд имената на другите двама - Жената на Познанието и Рицаря на Христа. Те най-вероятно бяха някъде наблизо, скрити в този бастион на божественото. Легион се дръпна от стената и се загледа в дланта си, във виещия се по кожата мрак.

Ако поставеше тази ръка върху някой от тримата, можеше да го обсеби за миг.

„С едно-единствено докосване мога да сложа край на заплахата на това пророчество“.

Първата стъпка към целта в момента приближаваше. Беше се надявал, че все ще срещне някого покрай стената на светия град - и беше познал.

Човекът вървеше към него по тротоара. Изглеждаше най-обикновен минувач. Но изострените сетива на Легион доловиха една важна разлика.

В гърдите на човека срещу него не биеше сърце.

Той беше сангвинист - поредната дума, научена от Леополд.

Божият служител усети свръхестествената му природа с миг закъснение. Легион сграбчи голата му ръка с черните си пръсти. Жертвата му падна на колене, когато той изгори волята ѝ, вкара сенките си в замлъкналото сърце.

„Ти ще си моите очи и уши в този град“.

Погледна нагоре към стената. С помощта на този роб можеше да научи къде се крие врагът му и да сложи край на заплахата.

„Няма да се проваля отново“.

19:15

Ватиканът

Докато чакаше завръщането на Джордан, Ерин изучаваше картата на монитора на Бернар и начина, по който атаките се разширяваха от Куме във всички посоки.

- Като чума - промълви тя.

Кардиналът вдигна очи от докладите, които преглеждаше.

- Какво казахте?

Тя посочи екрана.

- Ами ако погледнем на атаките на тези странни стригои като болест, като патоген, който се разпространява?

- Как може да ни помогне това?

- Вместо да се опитваме да намерим начин да отблъснем атаките, може би ще е по-добре да съсредоточим усилията си върху откриването на първия заразен. Ако успеем да го намерим...

Кратко почукване на вратата я прекъсна.

- Влез - извика Бернар и оправи алената си шапчица: беше по-суетен, отколкото би признал.

Ерин се обърна. Вратата се отвори широко и отец Грегъри влезе и се отмести, за да направи път на другите. Тя зърна първия влизащ и преди да се усети, изхвърча от стола си.

Джордан я хвана в прегръдката си и я вдигна във въздуха. Тя го прегърна с всички сили. След като той я пусна, се дръпна назад с ръце на раменете му, за да го погледне.

Въпреки уверенията на кардинала тревогата ѝ за Джордан така и не бе отминала. Но той наистина изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше страхотно, загорялата му кожа буквално блестеше от здраве.

Ерин се вдигна на пръсти, подканвайки го да я целуне. Той се наведе и я целуна по бузата. Устните му пареха, сякаш имаше треска. Ерин се дръпна, вдигна ръка и се пипна по бузата.

„Целувка по бузата?“

Такъв сдържан знак на привързаност беше нетипичен за него. Почувства го като отхвърляне.

Вгледа се в ясните му сини очи и посегна да прокара ръка през късата му руса коса. Искаше да го попита какво става. Той не реагира на докосването ѝ. Ерин го пипна по челото. Кожата му гореше.

- Температура ли имаш?

- Не. Чувствам се чудесно. - Той отстъпи и посочи с палец спътника си, който стоеше зад него. - Сигурно съм прегрял от тичане след този тип.

Беше Кристиан, но ако се съдеше по изражението му, младият сангвинист също беше разтревожен. Джордан определено премълчаваше нещо.

Преди Ерин да успее да отвори уста, Кристиан влезе. Беше с протрити черни джинси и дълго тъмносиньо яке, под което се виждаше свещеническа риза и якичка. Кимна на Бернар и каза:

- София и Баако отнасят тялото на стригоя в папската хирургия.

Ерин загърби тревогите си около продължаващата отчужденост на Джордан и се съсредоточи върху загадката, на която бяха попаднали той и останалите. Ако можеха да открият източника на необичайната сила и бързина на тези стригои, може би щяха да измислят начин да ги спрат.