Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Колко пъти съм постъпвал лошо с теб...“

Сълзите му капеха по студеното ѝ бяло лице.

Погали насинената ѝ буза много нежно, сякаш тя още можеше да усети допира. Докосна меките ѝ клепачи. Искаше му се тя да можеше просто да се върне от смъртта, отново да отвори очи...

И тя го направи.

Размърда се в обятията му като събуждащо се цвете, което бавно се разтваря за новия ден. Отначало понечи да се дръпне, но после го позна и се успокои.

- Рун... - едва чуто прошепна тя.

Той се взираше в нея, изгубил дар слово. Знаеше истината. Не чуваше сърцето ѝ.

„Господи, не...“

Погледна през рамо. Яростта се надигаше в него и изместваше мъката. Бернар не само беше пил кръвта ѝ - но беше влял своята кръв в нея. Беше я проклел така, както бе направил Рун преди векове, беше я осквернил. Тя отново беше бездушна мерзост.

Само преди месеци Рун бе пожертвал връщането на собствената си душа, за да спаси нейната - и Бернар бе превърнал този дар в пепел.

Кардиналът стоеше, заобиколен от Кристиан и другите трима сангвинисти. Бернар бе извършил най-големия грях и щеше да бъде наказан, може би дори със смърт.

Рун не изпитваше съжаление към него.

Елизабета отпусна глава на гърдите му. Беше твърде слаба, за да я повдигне. Думите ѝ бяха повече дъх, отколкото звук.

- Уморена съм, Рун... уморена до смърт.

Той продължи да я прегръща и отвърна на шепота ѝ:

- Трябва да се нахраниш. Ще намерим някой, който ще ни даде кръв, за да възвърнеш силите си.

София се надвеси над тях.

- Това е невъзможно. Не може да бъде оставена да съществува. Сега тя е стригой и трябва да бъде унищожена.

Рун погледна останалите, но не откри несъгласие с думите ѝ. Възнамеряваха да я заколят като животно.

И в този миг намери помощ от най-неочакваното място.

Бернар заговори, сякаш все още имаше думата по подобни въпроси.

- Тя трябва да пие от виното, да стане една от нас. Поех гнева на превръщането ѝ върху себе си... защото графинята се закле да посрещне това предизвикателство. Да пие от осветеното вино и да влезе в нашия орден.

„Или да умре, докато се опитва“.

Рун погледна с ужас Елизабета. Тя никога не би се съгласила на подобно нещо. Но Елизабета лежеше в обятията му със затворени очи - беше припаднала от слабост.

София докосна сребърния кръст на гърдите си.

- Дори да премине изпитанието, това няма да изкупи греха ви, кардинале.

- Ще приема моето наказание - каза той. - Но тя трябва да приеме осветеното вино - и Божия съд.

- Това не е неин грях - възрази Рун.

Кристиан застана до София.

- Рун, съжалявам. Няма значение как е била превърната, а само това, че сега е стригой. Подобни създания не бива да бъдат оставяни живи. Те трябва или да се изправят пред изпитанието и да пият виното, или да бъдат убити.

Рун си помисли дали да не избяга с нея. Но дори да успееше да победи събралите се тук, после какво? Прокълнато съществуване в скитане по света, борба да ѝ попречи да покаже истинската си природа, и двамата откъснати от Божията милост?

- Трябва да бъде направено, при това веднага - каза София.

- Чакайте - намеси се Джордан. - Може би няма да е зле всички да спрем за малко и да поговорим.

- Съгласна съм - каза Ерин. - Обстоятелствата са необичайни. Не забравяйте, че тя разполага с информацията, която ни е нужна. Не трябва ли поне да се сдобием с нея, преди да рискуваме да я изгубим отново?

- Ерин е права - каза Джордан. - Изглежда, че на графинята ѝ е било платено. Получила е онова, което искаше, и сега трябва да ни каже какво знае.

Кристиан се намръщи, но като че ли беше готов да застане на тяхна страна. София обаче не изглеждаше особено трогната и имаше подкрепата на двамата сангвинисти до нея.

И тогава подкрепата дойде от друга страна.

- Ще ви кажа какво знам - дрезгаво рече Елизабета. - Но не и ако това означава смърт за мен.

София извади извитите си ножове и те проблеснаха на светлината на свещите.

- Не можем да оставим жив един стригой. Правилата са ясни. Всеки стригой има избор - да влезе в ордена или да бъде убит незабавно.

Рун стисна Елизабета в прегръдката си. Нямаше да я изгуби два пъти за една нощ. Щеше да се бие, ако се наложеше.

Може би усетила, че напрежението доближава връхната си точка, Ерин пристъпи между Рун и останалите.

- Не можем ли да направим изключение за нея? Да я оставим да запази сегашната си форма. Църквата беше готова да работи с нея и преди, когато бе стригой и когато търсехме Първия ангел. Беше ѝ позволено да живее като стригой в замяна на помощта ѝ. Нима сегашното положение е по-различно?