Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Джордан заговори някак отнесено.

- Не знам какво стана. Ще ти прозвучи странно, но знам само, че онова, което се е променило в мен, ме води по добър път. Път, който трябва да следвам.

- Какъв път? - Ерин преглътна с мъка.

„И мога ли и аз да дойда с теб?“

Преди той да успее да отговори, Рун спря при скамейката им.

- Извинявай, Джордан, мога ли да те попитам за часа?

Джордан освободи ръката си от ръката на Ерин и си погледна часовника.

- Единайсет и половина.

Рун хвана кръста на гърдите си и се загледа с очевидна тревога към стълбището в северния трансепт. Церемонията трябваше да започне в полунощ.

Ерин стана, привлечена от мъката му. Нямаше да получи никакви конкретни обяснения от Джордан. Може би той не знаеше повече от онова, което вече ѝ бе казал - или просто не искаше да ѝ каже. Така или иначе, нямаше полза да седи тук.

Отиде при Рун.

- Джордан е прав, нали знаеш.

Той я погледна.

- За какво?

- Елизабет е интелигентна жена. Не би се съгласила да постъпи в ордена, освен ако не смята, че има голяма вероятност да издържи трансформацията.

Рун въздъхна.

- Тя мисли, че процесът е сложен, че оставя място за съмнения и грешки, но това не е така. Присъствал съм на много подобни церемонии. Виждал съм мнозина да... загиват, след като пият от виното. Не може да мине през ритуала с хитрини.

Той отново закрачи, но Ерин тръгна с него.

- Може да се е променила - предположи тя. Не го вярваше наистина, но знаеше, че Рун иска да е така.

- Това е единствената ѝ надежда.

- Тя е по-силна, отколкото ѝ признаваш.

- Моля се да си права, защото... - Гласът на Рун се пречупи и той преглътна. - Защото не мога да гледам как умира отново.

Ерин хвана студената му ръка. Пръстите му бяха зачервени и покрити с мехури от допира на сребърните мъниста на броеницата. Той спря и я погледна. Трудно ѝ беше да понесе страданието в тъмните му очи, но Ерин не извърна поглед.

Той се наведе към нея и тя инстинктивно го прегърна. Само за миг той се отпусна и я остави да прегръща студеното му сковано тяло. Над рамото му Ерин видя, че Джордан ги гледа. Знаеше чувствата му към Рун и очакваше, че ще прояви ревност, но той гледаше през нея, сякаш потънал в някакъв свой свят, в който тя явно губеше мястото си.

Рун се дръпна от прегръдката ѝ и я докосна леко по рамото. Простият жест предаваше благодарността му. Дори в мъката си той си даваше сметка за Ерин повече, отколкото Джордан.

Тръгнаха мълчаливо към Джордан.

Той ги погледна. Изглеждаше вбесяващо спокоен.

- Почти е време - каза преди Рун да отвори уста. - Ще бъдеш ли с Елизабет, когато приеме виното?

- Не мога - отвърна Рун с още по-тих глас. - Не мога.

- Не ти позволяват ли? - попита Джордан.

Виновното мълчание на Рун беше достатъчен отговор.

Ерин докосна ръката му.

- Трябва да си там.

- Тя ще живее или ще умре независимо от присъствието ми, а аз не мога да гледам, ако... ако...

- Тя е уплашена, Рун - каза Ерин. - Колкото и да се опитва да го скрие. Има вероятност това да са последните ѝ мигове на земята, а ти си единственият останал на този свят, който наистина я обича. Не можеш да я оставиш сама.

- Може би си права. Ако я бях оставил да изживее живота си така, както Бог беше повелил, сега нямаше да страда от тази участ. Може би съм длъжен...

Ерин стисна ръката му. Все едно стискаше мраморна статуя, но някъде дълбоко в него имаше наранено сърце.

- Не го прави от чувство за дълг - настоя тя. - Иди, защото я обичаш.

Рун сведе глава, но още се колебаеше. Обърна се и започна нова обиколка на нефа. Този път Ерин го остави сам, тъй като знаеше, че има нужда да помисли над думите ѝ, да вземе решение.

Въздъхна и отново седна до Джордан.

- Ако ние бяхме в това положение, щеше ли да ме оставиш да изпия виното сама?

Той повдигна брадичката ѝ с пръст и обърна главата ѝ към себе си.

- Щях да ти спукам задника, преди да се стигне дотам.

Тя му се ухили и се наслади на момента, но той не продължи дълго.

Кристиан се появи на вратата и тръгна по пътеката към тях. Носеше ниска кутия, от която ухаеше на месо, сирене и домати. В другата си ръка държеше две кафяви бутилки.

- Пица и бира! - възкликна Джордан. - Ти си сбъдната мечта.

- Запомни го, когато обмисляш бакшиша ми. - Кристиан му връчи кутията.

Рун се върна при тях. Подозираше, че Кристиан не е дошъл само с късна вечеря.

Младият сангвинист му кимна.

- Време е. Но не е нужно да присъстваш. Разбирам колко е болезнено за теб.

- Ще дойда. - Той изгледа дълго Ерин. - Благодаря, че ми напомни защо, Ерин.