Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Може пък морският въздух да ми се отрази добре - усмихна се Елизабет.

- Не мога да го позволя - възрази веднага Абигейл. - Твоят... твоят отец ще се ядоса. Не искаш да се обаждам на Бернар, нали?

Елизабет се отказа да я ядосва въпреки удоволствието, което ѝ доставяше това. Определено не искаше да насочва вниманието на кардинал Бернар към себе си.

- Много жалко - рече Бернт. - Още повече че утре трябва да тръгвам.

Елизабет го погледна.

- Мислех си, че ще останете още седмица.

Той се усмихна на загрижената ѝ реакция - явно я беше взел за привързаност.

- Боя се, че работата ме призовава да се върна във Франкфурт по-рано, отколкото очаквах.

Това беше проблем. Ако искаше да използва катера, за да избяга, това трябваше да стане тази нощ. Замисли се трескаво. Знаеше, че това е най-добрият ѝ шанс - и то не само да избяга.

Имаше много по-големи планове от едно просто бягство.

Макар че можеше отново да върви под слънцето, Елизабет беше изгубила нещо много повече. Като смъртна тя вече не можеше да чува най-тихите звуци, да надушва най-тънките миризми и да вижда цветовете в нощта. Чувстваше се така, сякаш са я увили в дебело одеяло.

И мразеше това.

Искаше да си върне сетивата на стригой, да усеща отново онази неестествена сила в крайниците си, но най-вече желаеше да е безсмъртна, да е свободна не само от стените на този манастир, но и от хода на годините.

„Няма да позволя нищо да ме спре“.

Преди да успее да помръдне, мобилният ѝ телефон, скрит в джоба на полите ѝ, завибрира.

Само един човек знаеше този номер.

„Томи“.

Тя се отдръпна от германеца.

- Благодаря, Бернт, но сестра Абигейл е права. - Направи лек реверанс и със закъснение си даде сметка, че вече никой не прави подобни неща. - Чувствам се малко замаяна от работата в градината. Май ще е по-добре да вечерям в стаята си.

Устните на Абигейл се свиха в тънка линия.

- Да, мисля, че така е най-разумно.

- Жалко - разочаровано рече Бернт.

Абигейл я хвана под ръка, този път още по-здраво, и я поведе към стаята ѝ.

- Ще останеш вътре - нареди ѝ тя, щом стигнаха малката килия. - Ще ти донеса вечерята.

После излезе и заключи. Елизабет изчака стъпките ѝ да се отдалечат и отиде до прозореца с решетки. Вече беше сама, така че извади телефона и отговори на повикването.

Щом чу Томи, веднага разбра, че нещо не е наред. Сякаш всеки момент щеше да се разреве.

- Ракът ми се върна - каза той. - Не знам какво да правя, на кого да кажа.

Елизабет стисна телефона по-силно, сякаш можеше да посегне през ефира към момчето, което бе започнала да обича като свой собствен син.

- Обясни ми какво е станало.

Знаеше историята на Томи, известно ѝ бе, че е бил болен преди вливането на ангелската кръв, която го бе излекувала и му бе дала безсмъртие. А сега бе обикновен смъртен като нея - и болен, както и преди. Макар да го бе чувала да използва думата „рак“, така и не беше разбрала що за заболяване е това.

Искаше да научи повече и затова го притисна.

- Кажи ми за този рак.

- Това е болест, която те яде отвътре. - Гласът му стана отчаян, несигурен. - В кожата и костите ми е.

Сърцето ѝ се сви от болка за момчето. Искаше да го утеши, както често бе правила със собствения си син.

- Докторите несъмнено могат да те излекуват в тази модерна епоха.

Настъпи дълго мълчание, последвано от уморена въздишка.

- Не и моя рак. Години наред бях на химиотерапия, повръщах непрекъснато. Косата ми окапа. Дори костите ме боляха. Докторите не можеха да спрат болестта.

Елизабет се облегна на студения гипс на стената и се загледа в тъмните води на канала отвън.

- Не можеш ли да опиташ отново тази химиотерапия?

- Няма да го направя - каза той твърдо, направо като мъж. - Трябваше да умра още тогава. Мисля, че така би трябвало. Няма да мина отново през онова мъчение.

- Ами леля ти и чичо ти? Те на какво мнение са?

- Не съм им казал и няма да им кажа. Ще ме принудят да премина отново през онези процедури и няма да има полза. Знам го. Така трябва да стане.

Гневът се надигна в нея, когато чу поражението в гласа му.

„Ти може и да не искаш да се бориш, но аз ще се боря“.

- Виж - каза той. - Никой не може да ме спаси. Обадих ти се просто да поговорим, да сваля този товар от сърцето си... с човек, на когото мога да се доверя.

Честността му я трогна. Той беше единственият на този свят, който ѝ се доверяваше. И единственият, на когото тя можеше да се довери в отговор. Решимостта ѝ се засили. Собственият ѝ син беше умрял, защото не бе успяла да го защити. Нямаше да позволи същото да се повтори с това момче.