Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Дай да видя това - каза господин Лесинг.

Томи се дръпна и скри белега с другата си ръка.

- Просто съм си протрил кожата.

- Добре, стига за днес - нареди господин Лесинг. - Отивайте под душовете.

Томи побърза да си тръгне. Още беше замаян, но не от падането. Продължи да крие белега. Не искаше никой друг да научава, особено леля му и чичо му Щеше да го пази в тайна колкото се може по-дълго. Макар да не разбираше какво става, едно нещо знаеше със сигурност.

„Този път никакви химиотерапии“.

Разтърка петното с палец, сякаш се надяваше, че ще го изтрие, защото знаеше, че чудесата му са свършили.

Ракът му наистина се бе върнал.

Страхът и отчаянието се надигнаха в него. Искаше му се да говори с майка си и баща си, но това бе невъзможно. Все пак имаше човек, на когото можеше да се обади, човек, с когото можеше да сподели тайната си.

Друга безсмъртна, която също като него бе изгубила безсмъртието си.

„Тя ще знае какво да направи“.

18:25

Венеция, Италия

Застанала в средата на манастирската градина, Елизабет Батори нагласи широкополата си сламена шапка, за да скрие лицето и очите си от ниското пролетно слънце. За да защитава кожата си, тя винаги носеше шапка, когато работеше навън, дори в малката билкова градина в оградения двор, който беше неин затвор.

Преди векове беше учена, че кожата на кралските особи не бива да е със същия цвят като тази на селяците, работещи по полето. По онова време имаше своя градина в замъка Чахтице, където отглеждаше билки, изучаваше лечителското изкуство, приготвяше церове от цветя или корени. Дори тогава не излизаше навън с ножиците и кошниците си, без да се покрие с нещо.

Макар че тази градинка бледнееше в сравнение с онази от миналото, тя обичаше да прекарва времето си сред благоухания колаж от мащерка, див лук, босилек и магданоз. Този следобед плевеше остарелия розмарин, за да засади на негово място лавандула и мента. Познатите им аромати се носеха в топлия въздух.

Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е летен ден в замъка ѝ, че децата ѝ скоро ще изтичат навън да я посрещнат. Щеше да им даде събраните билки и да се разходи с тях, да слуша разказите за последните им приключения.

Но онзи свят бе свършил преди четиристотин години.

Децата ѝ бяха мъртви. Замъкът ѝ бе в руини. Дори името ѝ се шепнеше като проклятие. И всичко това защото беше превърната в прокълнат стригой.

Представи си лицето на Рун Корза, надвесен над нея, със собствената ѝ кръв по устните му. В онзи момент на слабост и страст животът ѝ се промени завинаги. След първоначалния шок от превръщането ѝ в стригой тя бе прегърнала прокълнатото съществуване, започна да оценява всичко, което ѝ предлагаше то. Но дори това ѝ беше отнето през изминалата зима - откраднато от същата ръка, която ѝ го беше дала.

Сега тя отново беше просто човек.

Слаба, смъртна и затворена.

„Проклет да си, Рун“.

Наведе се, злостно откъсна стрък розмарин и го захвърли на плочките на пътеката. Възрастната монахиня Мари, която работеше в градината с нея, го помете веднага. Мари беше сбръчкана като стара праскова, може би на осемдесет, със сини очи, над които възрастта беше спуснала пердета. Отнасяше се към Елизабет с любезно благоволение, сякаш очакваше от нея да надрасне смущаващото си поведение. Само ако можеше да научи, че Елизабет е живяла повече векове, отколкото тази старица можеше да се надява да види.

Но Мари не знаеше нищо за миналото на Елизабет, нито дори пълното ѝ име.

Никой в манастира не знаеше.

Прещракване в коляното накара Елизабет да премести тежестта си на другия крак. Тя знаеше какво означава тази болка.

Остаряваше.

„Едно проклятие се смени с друго“.

С крайчеца на окото си видя Бернт Нидерман да пресича двора на път към трапезарията за вечеря. Елегантният германец беше отседнал в една от стаите за гости на манастира. Бе облечен в нещо, което през тази епоха минаваше за официално - изгладени панталони и добре ушито синьо сако. Той вдигна ръка за поздрав.

Тя не му обърна внимание.

Още нямаше нужда от близост.

Поне за момента.

Изправи се, за да разкърши гръб, като поглеждаше навсякъде, само не към Бернт. Венецианският манастир не беше лишен от чар. В миналото бил грандиозен дом с величествен вход, гледащ към широк канал. Високи колони се издигаха от двете страни на яка дъбова порта, от която се излизаше на пристана. Елизабет беше прекарала много часове, загледана през прозореца на стаята си как животът пътува по каналите. Венеция нямаше коли и коне, а само лодки и хора, ходещи пеша. Градът беше странен анахронизъм и изглеждаше почти по същия начин като през нейната епоха.