Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Искаше Ерин да е до него точно сега, да държи ръката му, да му казва, че всичко ще е наред, та дори да го лъже. Искаше да я види още веднъж, да ѝ каже, че я обича, и да я накара да го почувства. Знаеше, че тя се страхува от любовта, защото си мисли, че тя ще се стопи като сняг, че няма да се задържи.

„И сега аз ѝ го доказвам“.

Вкопчи се в твърдата като желязо ръка на Баако.

- Кажи на Ерин... че винаги ще я обичам.

Баако продължи да притиска раната.

- Можеш и сам да ѝ го кажеш.

- И на семейството ми...

Те също трябваше да научат. Майка му щеше да е съсипана, сестрите и братята му щяха да го оплакват, а племенниците му почти нямаше да го помнят след няколко години.

„Трябваше да се обаждам по-често на майка“.

Защото бурята от емоции, която го мъчеше напоследък, бе свързана не само с Ерин, но и със семейството му. Той се беше откъснал от всички тях.

Стисна зъби. Не искаше да умира - ако не за друго, то най-малкото заради желанието да се помири с всички. Но ставащата все по-голяма локва топла кръв му казваше, че раненото му тяло не се вълнува от плановете му за бебета и хлапета, за това да седи в люлеещ се стол на верандата и да гледа как расте царевицата.

Обърна глава, докато София оглеждаше нападателя му.

„Поне не изглеждам така зле като този тип“.

На стригоя също не му оставаше много живот. Странно, но създанието се взираше в него. Студените, останали без капчица кръв устни се движеха, сякаш говореше.

София се наведе и повдигна вежда.

- Какво?

Стригоят с мъка си пое дъх и с добре познат на Джордан акцент каза:

- Джордан, mein Freund... съжалявам.

София отдръпна ръката си от тялото на създанието. Джордан бе също толкова шокиран.

„Леополд!“

Но как беше възможно?

Стригоят потръпна и замря.

София поклати глава. Звярът бе мъртъв - и бе отнесъл със себе си всякакви надежди за обяснение.

Джордан се мъчеше да разбере, но светът избледняваше, докато малкото останала му кръв изтичаше. Усети как пропада, как залата се отдалечава, но вместо в мрак пропадаше в ослепителна светлина. Искаше да вдигне ръка и да предпази очите си, особено когато тя стана още по-ярка и изгаряща. Стисна клепачи, но това не помогна.

Беше виждал такава изгаряща светлина само веднъж, когато беше ударен от мълния като тийнейджър. Тогава бе оцелял, но мълнията бе оставила белега си - фрактални изгаряния по рамото и горната част на гърдите му. Странните, подобни на лоза шарки бяха известни като фигури на Лихтенберг или цветя на мълнията.

Сега ленти от течен огън горяха покрай белезите, изпълваха ги - и продължиха настрани. Горещи пипала се плъзнаха навън и се забиха в стомаха му, където експлодира изпепеляваща болка. Огънят се гърчеше в корема му като живо същество.

„Това ли е смъртта?“

Но Джордан не усещаше силите му да го напускат. Тъкмо обратното, чувстваше се необяснимо по-силен.

Пое дъх, после отново.

Бавно залата отново дойде на фокус. Като че ли нищо не се бе променило. Продължаваше да лежи в локвата кръв, която вече изстиваше. Баако все така притискаше раната му.

Джордан срещна загрижения поглед на африканеца и бутна ръцете му настрани.

- Мисля, че съм окей.

„Даже по-добре от окей“.

Баако отмести дланите си и погледна мястото, където мечът бе пробол Джордан. Силните му пръсти избърсаха кръвта.

Африканецът тихо подсвирна.

София застана до него.

- Какво има?

Баако я погледна.

- Спря да кърви. Кълна се, дори раната изглежда по-малка.

София също огледа Джордан. Само че на лицето ѝ се изписа по-скоро тревога, отколкото облекчение.

- Би трябвало да си мъртъв - тросна се тя и посочи локвата кръв. - Получи смъртоносна рана. Виждала съм много такива през последните векове.

Джордан се надигна и седна.

- И преди са ме отписвали. Веднъж дори умрях. Не, два пъти. Но кой да брои?

Баако въздъхна.

- Изцелил си се, точно както казва книгата.

София цитира Кървавото евангелие:

- „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

Баако го тупна по рамото.

- Май тези ангели още бдят над теб.

„Или още не са приключили с мен“.

София отново погледна мъртвия стригой.

- Това нещо знаеше името ти.

Джордан бе благодарен за отвличането на вниманието. Спомни си последните думи, изречени от умиращите устни.

„Джордан, mein Freund... съжалявам“.

- Гласът - рече той. - Кълна се, че беше на брат Леополд.

- Ако си прав, това чудо може да почака - каза София. - Първо трябва да те заведем при медиците в лагера.