Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Студена черна кръв плисна в лицето на Джордан.

Той погледна надолу към меча, който все още стърчеше от него.

„Малко закъсняхте, пичове“.

17:28

Рим, Италия

Болката раздра мрака около Леополд и го запрати обратно в света, в онази пропита с кръв стая. Той стисна корема си, очаквайки да напипа разкъсана плът и изсипващи се вътрешности. Вместо това пръстите му откриха гладка кожа и непокътнат корем, стомахът му все още бе пълен с кръв от последното хранене на демона.

Потърка голия си корем, всс още усещаше отглас от болката.

Намираше се в същата окървавена стая като преди - но видя и друго помещение, припокриващо се с това - тъмна пещера с олтар в средата.

„Познавам това място“.

Храмът на сибилата, скрит в сърцето на вулкана в Куме, мястото, където Леополд бе пуснал демона Легион в този свят.

„Но как така го виждам?“

Сякаш гледаше сцената през очите на друг. Изведнъж изкривени като нокти ръце се вдигнаха и стиснаха корем, от който бликаше гъста черна кръв, а от раната се изсипаха вътрешности.

Но Леополд не споделяше единствено картината с другия - усети и болката му.

Другото тяло падна на една страна. Несъмнено бе стригой, вероятно от армията на Легион, може би поробен от демона. Леополд си представи черната дамга на гърдите на стригоя в стаята.

„Дали белегът не служи като някаква връзка? И дали тя ще се прекъсне, когато звярът умре?“

Черен дим се надигна около него и всеки момент щеше да го повлече. Въпреки това той продължаваше да вижда подземния храм, връзката си оставаше непокътната, докато стригоят си отиваше. Въпреки че умираше, звярът оглеждаше пещерата, сякаш търсеше някакъв начин да се спаси.

Вместо това погледът му се спря върху олтара и се фокусира върху две парчета изумруден камък.

Зеленият диамант.

„Това ли са те пратили да вземеш?“

Някъде дълбоко в обсебената си душа Леополд усети копнежа на Легион. Смътно си спомни как си прокопава изход от онова място. Вселилият се в него демон беше направил ръцете му невъзможно силни, но чудовището също така трескаво искаше да се махне от планината, да се освободи от онзи затвор от вулканична скала. След като бе прекарал векове затворен в скъпоценния камък, той не можеше да понася да бъде ограничаван нито миг повече и в бързината бе забравил да вземе камъка.

„Но защо му е нужен?“

Диамантът блестеше ярко върху олтара, сякаш се надсмиваше над провала на Легион. Но погледът на стригоя започна да се замъглява. В тялото му почти не беше останал живот. Погледът се насочи към някакво движение наблизо, тътрене на крака. Крайниците се раздалечиха достатъчно, за да разкрият коленичил върху камъка мъж. От корема му стърчеше острие.

През връзката Леополд погледна в сините очи на мъжа.

Позна го веднага.

„Джордан...“

При тази мисъл Легион отново се размърда и напусна останките на стригоя, който умираше в пещерата. Мракът се надигна в Леополд и с прилива му той усети как демонът насочва вниманието си към него. Усещаше го как рови в паметта му. Опита се с всички сили да скрие какво знае.

Най-вече за Джордан.

Но не успя.

Докато пропадаше в нищото, усети как устните му се раздвижват, чу собствения си глас. Но говореше не Леополд, а Легион, който изрече другото, истинското име на Джордан.

- Воинът на Човека...

„Мили Боже, какво направих?“

Леополд полетя надолу по единствения път, който оставаше отворен пред него за още няколко мига, надолу по избледняващата връзка.

17:31

Куме, Италия

Джордан лежеше в локва от собствената си кръв и гледаше тавана на пещерата. Баако притискаше с длани раната му, докато София захвърляше дългия меч настрани - Джордан почти не бе усетил как го издърпва. Някакво странно изтръпване държеше корема му студен, от което локвата кръв под него направо пареше.

Баако се наведе над него и се усмихна окуражаващо.

- Ще те стабилизираме и за нула време ще те върнем в Рим.

- Не ставаш... за лъжец - изпъшка Джордан.

Нямаше начин да оцелее да го мъкнат през онзи тунел с разпран корем. Съмняваше се, че ще издържи дори пренасянето до другия край на залата.

В съзнанието му изникна лицето на Ерин. Кафявите ѝ очи се смееха, на устните ѝ танцуваше усмивка. Появиха се други спомени - кичур мокра руса коса върху бузата ѝ, как хавлията ѝ се разтваря, разкривайки топлото ѝ тяло.

„Не искам да умра в някаква дупка, далеч от теб“.

Всъщност изобщо не искаше да умира.