Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Плътните гласове само запяха по-силно.

Накрая свещениците отстъпиха и си тръгнаха. Ерин чу как далечната врата се затваря - и едва тогава пеенето спря.

Когато Уединените млъкнаха и отново застинаха неподвижно, Лазар я отведе до осветената от факли зала и посочи към изхода.

Ерин се обърна към него.

- Но аз не научих нищо. Не знам как да открия Луцифер, нито как да изкова отново оковите му.

Лазар заговори с дълбок, но някак далечен глас, сякаш говореше на себе си, а не на нея.

- Когато Луцифер се изправи пред теб, сърцето ти ще те води по пътя ти. Трябва да изпълниш завета.

- Но как ще го намеря? - попита Ерин. - И за какъв завет става дума? За пророчеството в Кървавото евангелие ли?

- Знаеш всичко, което можеш да знаеш - каза той и гласът му сякаш стана още по-далечен. - Пътят ще ти се разкрие и ти ще го следваш.

Ерин искаше да изтръгне от него по-добър отговор и дори пристъпи към него. Въпросите напираха в главата ѝ, но тя изрече на глас само най-важния:

- Ще успеем ли?

Лазар затвори очи и не отговори.

17 март, 17:21

Рим, Италия

„Трябва да се освободя...“

Съзнанието на Леополд се давеше в море от черен пушек. Като сангвинист беше свикнал с болката - вездесъщото парене на сребърния кръст върху гърдите му, изгарящата глътка осветено вино по хранопровода, - но тези болки бяха незначителни в сравнение със сегашната му агония.

Затворен в тъмен кладенец от пушек, той бе изгубен, безчувствен за света около него. Черният покров го лишаваше дори от представата за собствените му крайници.

„Кой би могъл да знае, че липсата на болка, на каквото и да било усещане, може да е най-лошото изтезание?“

Но още по-чудовищни бяха моментите, когато мракът се отдръпваше и той отново поглеждаше с очите си. Твърде често те разкриваха ужас и кръвопролития, но дори тези кратки почивки от безкрайния мрак бяха добре дошли. В такива моменти се опитваше да привлече колкото се може повече живот към себе си, преди отново да бъде удавен от демона, обсебил тялото му. Но колкото и да се мъчеше да се задържи, моментът никога не продължаваше дълго. В крайна сметка надеждите се оказваха по-жестоки от мъченията.

„По-добре просто да се откажа, да оставя пламъка ми да угасне в тази пустота, да добавя моя пушек към другите, дошли преди мен“.

А той знаеше, че е имало други, преди. От време на време струйки дим минаваха през него, носейки откъслеци от нечий друг живот - лице на любима, ужилване на камшик, смях на дете, тичащо сред детелини.

„Такъв ли ще стане целият ми живот? Отделни късчета, понесени от вятъра?“

Докато си представяше този вятър, мракът около него се разкъса сякаш от мощен порив. Видя гола жена, притисната под него в легло. Алена струйка минаваше по шията ѝ и се спускаше между гърдите, покривайки златен медальон. Очите ѝ, зелени като дъбови листа, погледнаха неговите. Бяха широко отворени от страх и болка и го умоляваха да я пусне.

Изпъшка, откъсна погледа си от нея и го насочи към разкошната стая. Тежки сребристи завеси покриваха прозорците, за да скрият слънчевата светлина, но Лео- полд усещаше, че скоро ще се отдръпнат. Вътрешният му часовник на сангвинист му казваше, че залезът ще настъпи след по-малко от час.

На мраморния под от двете страни на леглото лежаха други тела, голи и неподвижни.

Преброи девет.

„Демонът в мен явно е гладен“.

Но не беше само демонът.

Половин дузина стригои деляха помещението с него; някои дремеха или лежаха, други още се хранеха с мъртвите. Опияняващата миризма на смърт се носеше във въздуха и приканваше Леополд да се присъедини към пиршеството. Но в същото време усещаше, че коремът му е пълен.

„Може би затова успях да се освободя, пък било и за толкова кратко“.

Възнамеряваше да се възползва от момента.

Надигна се от жената, макар че едната му ръка продължаваше да стиска нейната. Тя се сви, сърцето ѝ пърхаше като ранена птичка. Демонът се бе хранил твърде лакомо от нея. Не беше по силите му да я спаси, но може би можеше да я остави да умре в мир. Събра всичките си сили и заповяда на един, после на втори пръст да се отдръпнат, да пуснат хватката си.

Треперейки, тя погледна ръката си, после отново обърна очи към него.

Светлината на свещи танцуваше в очите ѝ и му напомни за друг изумруден проблясък. „Зеленият диамант“. Безсилна омраза пламна в него. Дори само мисълта за камъка, вцепенил тялото му, правеше движенията още по-трудни.