Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Поне засега“.

Изчака още малко. Кристиан ѝ беше казал да даде на древните сангвинисти време да се нагодят към присъствието ѝ, да види какво ще решат. Ако искаха да я държат далеч от територията си, щяха да го направят.

Загледа се през празното пространство към арката отсреща. Според картата там беше входът на библиотеката. Почти несъзнателно тръгна към нея. Стъпваше бавно - не за да не вдига шум, а от уважение към онези около нея.

Погледът ѝ се плъзна по стените в очакване нечия ръка да се вдигне, нечий дрезгав глас да ѝ извика. Забеляза, че някои от неподвижните фигури са облечени в одежди, каквито отдавна не се носеха в света горе. Представи си онези древни времена и се опита да си представи тези притихнали, потънали в съзерцание фигури като някогашни воини на Църквата.

„Всички тези Уединени някога са били живи като Рун“.

Самият Рун се беше запътил към една от тези ниши, готов да обърне гръб на външния свят, но бе призован от пророчеството да намери Кървавото евангелие и да се присъедини към нея и Джордан в опитите им да спрат наближаващия апокалипсис. Но понякога тя виждаше умората в онзи мрачен монах, тежестта на кръвопролитията и ужасите, през които беше преминал.

Беше започнала да разбира измъчения му поглед. Напоследък се събуждаше често със сподавен в гърлото си вик. Ужасите, които беше преживяла, се повтаряха непрестанно в сънищата ѝ - воини, разкъсвани на парчета от диви създания... ясните сребърни очи на жената, която беше застреляла, за да спаси живота на Рун... децата стригои, умиращи в снега... умно момче, падащо върху меч.

Твърде много бе пожертвано в тази мисия.

А тя съвсем не беше завършила.

Ерин впери поглед в неподвижните статуи.

„Рун, наистина ли това е покоят, който търсиш, или просто искаш да се скриеш тук долу? Аз бих ли го направила, ако можех, изгубена в размисъл и мир?“

Въздъхна тихо и продължи през просторното помещение. Никой от Уединените не ѝ обърна внимание. Накрая стигна до арката, водеща в потъналата в мрак библиотека. Пръстите ѝ докоснаха фенерчето, но после напипаха свещите, които бе взела на влизане. Запали една от една факла и прекрачи прага на библиотеката.

Вдигна високо свещта и трептящият ѝ пламък освети шестоъгълно пространство със стени, покрити с рафтове и отделения за свитъци. Нямаше столове, нямаше лампи за четене - нищо, което да намеква за нуждите на човешко същество. Светлината на свещта я изпълваше с чувството, че се е върнала във времето.

Усмихна се на тази мисъл и погледна картата. Отляво имаше по-малка арка, водеща към друго помещение. Средновековният картограф бе отбелязал, че стаята съдържа най-древните текстове на сангвинистите.

Ако имаше някаква информация за падението на Луцифер и затварянето му в ада, точно оттам трябваше да започне търсенето си.

Влезе в друга шестоъгълна стая. Представи си разположението на библиотеката, как заема подобни помещения, подобно на пчелна пита - само че съкровището тук не беше златен мед, а древен извор на познание. Тази стая приличаше на първата, но в нея имаше повече свитъци, отколкото книги. На едната стена дори имаше прашен рафт с медни и глинени таблички, загатващи, че тук колекцията е по-стара.

Но не тези редки артефакти я накараха да закове на място.

В центъра на помещението стоеше фигура. Беше покрита с тънък слой прах, но също като Уединените, тя не беше статуя. Макар да бе обърната с гръб към нея, Ерин знаеше кого вижда. Веднъж беше поглеждала в очите му, черни като маслини, и бе чула дълбокия му глас. Тогава няколкото думи, изречени от сивите като пепел устни, бяха променили всичко. Това беше основателят на Ордена на сангвинистите, човекът, който някога се смятал за най-свят сред приятелите си, онзи, който умрял и бил възкресен отново от ръката на самия Христос.

Лазар.

Ерин сведе глава. Не беше сигурна какво друго да направи. Остана така сякаш цяла вечност, а сърцето ѝ пулсираше в ушите ѝ.

Той обаче продължаваше да стои неподвижно, със затворени очи.

Накрая, когато не беше изречена нито дума против натрапването ѝ, Ерин пое треперливо дъх и пристъпи покрай неподвижната му фигура. Не знаеше как иначе да постъпи. Беше дошла тук с конкретна цел и стига никой да не ѝ попречеше, смяташе да продължи по замисления курс.

Но откъде да започне?

Погледна рафтовете и отделенията. Трябваха ѝ години да преведе и прочете всичко, което се намираше тук. Объркана и обезсърчена, тя се обърна към мълчаливата фигура в стаята, към причудливия библиотекар. Светлината на свещта се отрази от отворените му тъмни очи.