Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

За първи път от векове чувстваше покой. Преди няколко месеца бе изкупил най-големия си грях, когато бе възстановил изгубената душа на някогашната си любима и я бе превърнал от стригой отново в човешко същество. Разбира се, Елизабета - или Елизабет, както предпочиташе да я наричат сега, - не му беше благодарила. Тъкмо обратното, беше го проклела, че ѝ е върнал смъртността, но Рун не се нуждаеше от благодарността ѝ. Той търсеше изкупление и го беше намерил векове след като бе оставил всякаква надежда.

Докато се изправяше, до ушите му достигна някакво далечно мяучене. Опита се да го игнорира, докато грижливо връзваше кожената кесия и прибираше инструментите си. Но звукът продължаваше да достига настоятелно до него, жален и изпълнен с болка.

„Просто някакво пустинно създание...“

Тръгна нагоре към лагера си, но звукът го последва, дереше слуха му, разкъсваше чувството му за покой. Беше пронизителен, като на страдаща котка. В гърдите му се надигна раздразнение - и малко любопитство.

„Какво е това?“

Стигна малкия си лагер и започна да обмисля как да прибере палатката и да заличи всички следи от пребиваването си тук.

Мислите му обаче не пропъдиха писъка в ушите му. Беше като стържене на суха клонка по прозорец на спалня. Колкото повече се опитваш да не му обръщаш внимание и да заспиш, толкова по-силен става.

Оставаше му най-много още една самотна нощ в пустинята. Ако не направеше нещо с мяученето, щеше да се прости с последните няколко момента на покой.

Погледна в посока на звука, направи една крачка, после втора. Преди да се усети, вече тичаше по нажежения пясък, летеше над дюните. Докато приближаваше, звукът ставаше все по-силен и го привличаше неудържимо. Част от него разпозна нещо неестествено в начина, по който го привличаше този лов, но въпреки това продължи да тича все по-бързо.

Накрая забеляза източника в далечината. Звукът идваше откъм една акация, хвърляща дълга сянка. Пустинното дърво явно беше намерило някакъв подземен източник на вода и яките му корени се бореха за оцеляване в тази суха земя. Трънливият ствол бе наклонен на една страна, свидетелство за неуморните ветрове.

Много преди да стигне дървото усети противна воня. Макар да приближаваше откъм вятъра, миризмата беше позната и бележеше присъствието на животно, превърнато от кръвта на стригой в нещо чудовищно.

Бласфемари 71.

Дали опетнената му кръв го беше привлякла така неудържимо през пустинята? Дали злото ѝ не достигаше до вече изострените му сетива, наточени от седмиците ровене в пясъка за онези зли капки? Забави достатъчно, за да извади ножовете от ножниците на китките си. Слънчевата светлина се отрази от сребърните остриета — древните карамбити, извити като нокът на леопард. Щеше да има нужда от такива нокти за онова, което го очакваше. Вече можеше да познае миризмата на жертвата си - лъв бласфемари.

Заобиколи дървото отдалеч. Затърси в сенките, докато не забеляза златистата козина, почти напълно скрита в гъсталака. В естествената си форма лъвицата сигурно се бе отличавала със зашеметяваща красота. Дори като опетнено създание великолепието ѝ не можеше да се отрече. Покварата я беше дарила с яки мускули, а козината ѝ бе станала гъста като кадифе. Дори главата ѝ, отпусната върху предните лапи, разкриваше интелигентността ѝ.

Въпреки това всеки слаб удар на сърцето ѝ показваше, че е болна.

Когато приближи, Рун забеляза черната засъхнала кръв по рамото ѝ. Широка ивица козина по хълбока ѝ сякаш бе изгорена.

Можеше да се досети за произхода на лъвицата - и на раните ѝ. Представи си ордите бласфемари, които съпровождаха армията на Юда по време на битката миналата зима. Имаше чакали, хиени и няколко лъва. Рун бе сметнал, че зверовете са били пропъдени или убити наред с отрядите стригои в края на сблъсъка, когато ангелският огън помете пясъците.

След това беше изпратен отряд сангвинисти, който да преследва евентуалните оцелели, но явно това животно бе успяло да се спаси от огъня и ловците.

Макар и ранена, лъвицата бе останала жива.

Тя вдигна златната си муцуна и изръмжа. Алените ѝ очи светеха в сенките - истинският им цвят бе откраднат от нечистата кръв, която я бе опетнила. Но дори тази реакция сякаш изчерпа оставащите ѝ сили. Главата ѝ се отпусна отново върху предните лапи. Не ѝ оставаше още много живот.

„Дали да сложа край на страданията ѝ, или да чакам, докато умре?“

Тръгна напред. Още не беше сигурен какво да прави. Но преди да успее да вземе решение, лъвицата скочи от сенките на изгарящата слънчева светлина.