Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Джордан нагласи каската си. Докато го правеше, под лъча на фенера нещо проблесна. Сякаш две парчета стъкло, зелено като бирена бутилка, лежаха в сянката на олтара.

„Хм...“

Сложи си латексови ръкавици и вдигна едното парче.

- Прилича ми на някакъв кристал.

Вдигна парчето по-високо. На светлината на фенера по счупените повърхности заиграха дъги. Джордан огледа счупения ръб, след което върна парчето до другото. Изглеждаха така, сякаш са били един камък, голям колкото гъше яйце, а сега счупен на две. Нагласи половините и забеляза, че камъкът е бил издълбан отвътре, досущ като яйце.

Баако надникна през рамото му

- Виждал ли си го? Може би по време на битката?

- Не си спомням, но тогава се случиха много неща. - Джордан завъртя предмета, за да го огледа от всички страни. - Вижте това.

Пръстът му увисна над линиите, гравирани върху кристалната повърхност. Те образуваха символ.

Погледна София.

- Виждала ли си подобно нещо?

- Не.

Баако сви рамене.

- Прилича ми на чаша.

Джордан осъзна, че той е прав, но че може би не изобразява просто чаша.

- Може да е потир.

София повдигна скептично вежда.

- Потирът на Луцифер?

Джордан сви рамене.

- Поне си заслужава да се проучи.

„И познавам една жена, която ще прояви голям интерес“.

Извади телефона си и направи няколко снимки на камъка и символа с намерението да ги прати на Ерин веднага щом влезе в обхват.

- Трябва да изпълзя обратно горе и да пратя това на...

Стържещ звук насочи вниманието и на тримата към тунела. Някаква тъмна фигура пристъпи от мрака и излезе на светло. Джордан едва различи кучешките зъби - преди нещото да се хвърли право към него.

17 март, 11:05

Сива, Египет

Болката на съжалението прониза смълчаното сърце на Рун. Седеше с подвити под себе си крака в подножието на висока дюна и се вслушваше в тихото съскане на песъчинките, които се спускаха по склоновете ѝ. Изпълваше го чувство на дълбок покой да бъде тук, сам, и да върши Божието дело.

Но дори тази чистота бе опетнена от нещо черно в периферията на сетивата му. Обърна се бавно към него, воден от някакъв компас, потопен дълбоко в безсмъртната му кръв. Докато се вглеждаше в търсене на източника на мрака, слънчевата светлина се отрази от сребърния кръст на гърдите му. От черното му расо се посипаха песъчинки, когато дланта му се плъзна по горещата повърхност на пустинята.

Подобно на гарван, дебнещ червей под земята, Рун наклони глава настрани и насочи вниманието си към една-единствена точка в пясъка. Щом се увери, извади от раницата си малка лопата и започна да копае.

Преди седмици беше пристигнал тук с екип сангвинисти, които трябваше да изпълнят точно този дълг. Но парчетата зло, разкопани тук, застрашаваха да овладеят останалите, да ги погълнат напълно. Накрая Рун ги накара насила да напуснат обекта и да се върнат в Рим.

Изглежда, че единствено той беше способен да издържи на заровеното тук зло.

„Но какво говори това за собствената ми душа?“

Пресяваше всяка лопата горещ пясък, сякаш беше играещо си на плажа дете. Но това не беше работа за деца. Ситото не улавяше нито черупки, нито мъниста.

Вместо това улавяше камъчета с формата на капка, черни като обсидиан.

„Кръвта на Луцифер“.

Преди повече от две хилядолетия на това място се бе разиграла битка между Луцифер и архангел Михаил за младия Христос. Луцифер бил ранен и кръвта му поръсила пясъка. Всяка капка горяла с безбожен огън и разтопявала песъчинките, за да образува тези покварени парченца стъкло. Времето отдавна ги беше заровило и сега Рун трябваше отново да ги изкара на светло.

В ситото се появи черна капка.

Рун я взе и я задържа за момент върху дланта си. Капката изгаряше голата му кожа, но не се опитваше да го поквари като другите сангвинисти. За разлика от тях, той не виждаше сцени на кръвопролитие и ужас, на похот и изкушение. Вместо това съзнанието му бе изпълнено с молитви.

Отвори кожената си кесия и пусна черното камъче в нея. То се чукна в две други - всичко, което беше намерил днес. Капките вече бяха по-малки и по-трудни за откриване. Задачата му беше почти изпълнена.

Въздъхна и се загледа към пустите пясъци.

„Бих могъл да остана... да направя тази пустиня свой дом“.

В лагера го очакваше буренце осветено вино. Не се нуждаеше от нищо друго. Бернар бе пратил вест, че трябва да работи по-усърдно, защото е нужен в Рим. Затова той с неохота се бе подчинил, макар че не му се искаше назначението му да приключва.