Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

На фона на сярата се долавяше друга миризма.

Познатата воня на смърт.

Забеляза няколко трупа на стригои отдясно. Телата бяха смазани и изгорени, плътта - напукана и разкъсана. Част от него искаше да сс обърне и да побегне, естествен инстинкт, когато се изправяш пред подобна касапница. Но той имаше задължения. Като разчиташе на опита си, за да се успокои, извади видеокамера и засне залата. Не бързаше - увери се, че не е пропуснал нито едно тяло; правеше го ако не по някаква друга причина, то по силата на навика. Беше работил като криминалист в Съвместния експедиционен следствен отдел на армията и се бе научил да е изчерпателен.

Продължи навътре в пещерата и засне каменния олтар, като се мъчеше да не си спомня младото момче Томи, което беше оковано на него, а кръвта му изтичаше на пода. Ангелската кръв на момчето беше катализаторът, който трябваше да отвори портата към подземния свят, и накрая храбростта на същото момче доведе до затварянето ѝ.

Томи беше оставил белега си и върху Джордан, като го излекува с докосване. Джордан още го усещаше и белегът сякаш гореше по-силно с всеки ден.

- Е - каза Баако, връщайки го към настоящето, - какво мислиш?

Джордан свали камерата.

- Ами... определено се е променило от последния път, когато бяхме тук.

- В какъв смисъл? - попита присъединилата се към тях София.

Джордан посочи купчината мъртви плъхове в далечния ъгъл.

- Нови са.

Баако отиде до купчината, взе едно от малките телца и го подуши. Джордан потръпна.

- Интересно - рече Баако.

- Какво му е интересното? - попита Джордан.

- Кръвта му е източена.

София взе плъха, разгледа го и потвърди.

- Баако е прав.

Дребната индийка вдигна мъртвия плъх към Джордан.

- Приемам думата ви - побърза да отговори той. - Но ако сте прави, това означава, че нещо е било тук долу и се е хранило с тях.

„Което може да означава само едно...“

Джордан отпусна ръка върху дръжката на картечния пистолет на бедрото си - „Хеклер и Кох“ МР7. Оръжието беше компактно и мощно, способно да изстреля 950 куршума за една минута. Открай време беше основното му оръжие, само че този път бе заредено със сребърни куршуми. Джордан провери и посребрения армейски нож на глезена си.

- Някой стригой явно е оцелял - каза София.

Баако погледна към тунела.

- Сигурно се е хранил с плъховете, докато е събрал достатъчно сила, за да прокопае път навън.

- Може да не е бил стригой - каза Джордан и от внезапното осъзнаване сърцето му се качи в гърлото. - Помогнете ми да претърсим телата.

София го погледна въпросително, но двамата сангвинисти се подчиниха. Огледаха лицата на мъртвите един по един.

- Няма го — каза Джордан.

Баако се намръщи.

- Кого?

Джордан си представи момчешкото лице на бившия си приятел, на когото се бе доверил изцяло, само за да бъде предаден в тази пещера.

- Брат Леополд. - Отиде до мястото, където кръвта още си личеше по камъка. - Рун го прониза точно тук. И той падна.

Тялото му беше изчезнало.

Баако протегна ръка и обхвана с жест помещението.

- Вече проверих навсякъде. Земетресението е срутило всички други проходи.

Джордан насочи лъча на фенера си към тесния тунел.

- И затова той е прокопал свой собствен.

Затвори очи и отново видя как Рун му дава последно причастие, как кръвта на Леополд изтича на огромна локва под тялото му. Как изобщо бе успял да оцелее с такава рана, че и да намери сили да прокопае тунел? Купчината плъхове нямаше как да е била достатъчна.

Същият въпрос явно тормозеше и София.

- Тунелът е дълъг поне трийсет метра - каза тя. - Не съм сигурна, че и здрав сангвинист би могъл да си прокопае път през толкова пръст и камъни.

Баако клекна до кървавото петно и го огледа.

- Проляла се е много кръв. Този брат би трябвало да е мъртъв.

Джордан кимна. Беше стигнал до същото заключение.

- А това означава, че сме пропуснали нещо.

Върна се при тунела, огледа отново пещерата и започна бавно да крачи из нея, като се оглеждаше за нещо, което би могло да обясни какво се е случило. Местеха трупове, проверяваха под тях. Джордан дори клекна и огледа старата пукнатина в пода до олтара и тънката златна линия на мястото, където тя бе запечатана.

София клекна до него и прокара кафявата си длан по пукнатината.

- Изглежда затворена.

- Поне това е добра новина. - Джордан се изправи, удари си главата в ръба на олтара и каската му се килна.

- Внимавай, войнико - каза София и се опита да скрие усмивката си.