Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Ерин се изненада от реакцията му. Бернар смяташе знанието за безценно съкровище, което трябва да бъде заключено и скрито.

Тя се бе опитала да изиграе коза си. „Самото Кърваво евангелие ме помаза като Жена на Познанието“ - напомни тя на Бернар и цитира пророчеството, разкрито в пустинята: „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели“.

Въпреки това той не отстъпи. „Познавам надлъж и нашир библиотеката. Никой в Светилището не е бил с Луцифер и падналите му ангели. Историите за падението му са били записани много след самото събитие. Така че няма разказ на очевидец за това как или къде е паднал Луцифер, къде е затворен и как са били изковани или как биха могли да се поправят оковите, които го свързват с вечния мрак. Ровенето в онази библиотека би било губене на време, дори ако не бе забранена“.

Докато гледаше твърдите му кафяви очи, Ерин осъзна, че той няма да наруши древните правила. А това означаваше, че трябва да намери друг начин да слезе там.

Погледна през последните няколко метра на базиликата към статуята на свети Тома - апостола, който се съмнявал във всичко, докато не му покажат доказателство. Усмихна се леко въпреки нервността си.

„Ето апостол, с когото сме лика-прилика“.

Продължи към статуята. Под краката ѝ имаше малка врата. Обикновено бе неохранявана, но когато зави, Ерин видя на прага швейцарски гвардеец, наполовина скрит в нишата. Стисна зъби и се отдръпна. Знаеше кой е виновникът за това нововъведение.

„Мътните да те вземат, Бернар“.

Кардиналът явно беше поставил стражата след разгорещения им разговор, защото бе заподозрял, че тя може да се опита да се промъкне на своя глава долу.

Затърси решение - и го откри в ръцете на едно момиче на няколко крачки от нея. Детето беше на седем-осем, отегчено, тътреше крака по богато украсените мраморни плочки. Подмяташе си зелена топка за тенис. Родителите на момичето вървяха на няколко метра пред него и разговаряха оживено.

Ерин бързо се изравни с момичето и каза:

- Здравей.

Детето я погледна и сините му очи се присвиха подозрително. Носът му бе покрит с лунички, червената му коса бе сплетена на две плитки.

- Здравейте - с неохота отвърна момичето, сякаш го бяха учили, че винаги трябва да отговаря на монахини.

- Ще ми дадеш ли за малко топката си?

Момичето тутакси скри топката зад гърба си.

„Добре, смяна на тактиката“.

Ерин извади банкнота от пет евро и вдигна ръка.

- А може ли да я купя?

Детето се ококори към изкушението - и протегна мъхнатата топка, готово на размяната, като предпазливо поглеждаше към гърбовете на родителите си.

След като сделката приключи, Ерин изчака детето да се отдалечи и да настигне майка си и баща си. После хвърли топката в дълга дъга през нефа към групичката хора, спрели на няколко метра от стоящия на пост гвардеец. Топката улучи дребен мъж със сиво палто по темето.

Той рязко извика и заруга на италиански. Гласът му отекна в огромното пространство на базиликата. Както се беше надявала, швейцарският гвардеец тутакси напусна поста си, за да разбере причината за врявата.

Ерин използва момента, забърза към вратата и пъхна в ключалката ключа, който ѝ бе дал Кристиан. Поне пантите се оказаха добре смазани. Щом прекрачи прага, тя затвори вратата и я заключи. Сърцето ѝ биеше лудешки.

Опря длан на вратата. В гърдите ѝ се надигна тревога. „Как ще се върна, без да ме хванат?“

Но знаеше, че вече е късно да премисля.

Пътят вече беше само един.

Включи фенерчето и се огледа. Пред нея се простираше дълъг тунел. Таванът беше висок почти три метра, стените се извиваха над главата ѝ. До вратата имаше прашна дъбова маса с восъчни свещи и кибрити. Тя взе няколко, но не ги запали. Можеха да ѝ послужат за резерва, ако батерията на фенерчето се изтощеше.

Извади картата. На гърба ѝ Кристиан бе начертал скица на тунелите, водещи към самото Светилище. Ерин - знаеше, че няма връщане назад - повдигна тежките си поли и закрачи. Трябваше да измине поне километър и половина, преди да стигне портата на Светилището.

Светлината на фенерчето играеше по стените, тесният лъч разкриваше входовете на странични тунели. Ерин ги броеше наум.

„Един погрешен завой и ще има да се лутам дни наред в този лабиринт“.

Страхът я накара да ускори крачка по тесните стълби и плетеницата от тунели. Малката стъкленица на Кристиан я потупваше по бедрото и ѝ напомняше, че за знанието понякога трябва да се плати с кръв. Това беше послание, което ѝ бе втълпено още като дете, и бе станало много реално, когато баща ѝ откри книга, скрита под дюшека ѝ. Грубият му глас отекна в ушите ѝ и я повлече в миналото.