Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Поне още мърдам“.

Изпълзя още няколко сантиметра.

- Почти мина! - окуражи го глас със силен акцент някъде отпред.

Трябваше да е Баако. Джордан си представи високия сангвинист, идващ някъде от Африка. Миналата седмица, когато го беше попитал от коя точно страна е, Баако бе отговорил доста уклончиво: „Подобно на много страни в Африка, моята има много имена и вероятно ще има още и занапред“.

Беше типичен сангвинистки отговор - драматичен и в общи линии безполезен.

Джордан погледна напред. Едва различи мътна светлина, обещание, че проклетият тунел наистина стига до някаква пещера. Запълзя упорито към светлината.

По-рано през деня Баако се бе спуснал в този неотдавна открит тунел и се върна с новината, че шахтата води право до храма на сибилата. Преди няколко месеца в онази пещера се бе водила страховита битка, когато едно невинно момче трябваше да изиграе ролята на жертвено агне, за да отвори портата на Ада. Опитът се беше провалил, а след това мощно земетресение бе запечатало мястото.

Докато пълзеше, отзад се чу друг глас - леко подигравателен, с мелодичен индийски акцент.

- Май не трябваше да ядеш толкова много на закуска.

Той погледна назад към София и различи гъвкавата ѝ фигура в сенките. За разлика от киселия Баако, София изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разсмее. Устните ѝ винаги загатваха усмивка, тъмните ѝ очи блестяха весело. Джордан обикновено оценяваше чувството ѝ за хумор.

Но не и сега.

Разтърка възпалените си от прахта очи и отвърна:

- Поне още закусвам.

Стисна зъби и продължи напред. Искаше да види с очите си какво е останало от храма след битката. След земетресението Ватиканът беше отцепил целия вулкан. Църквата не можеше да допусне някой да открие труповете долу, особено онези на посечените стригои и братята и сестри сангвинисти.

Типична операция за потулване на случилото се.

И тъй като Ватиканът беше новият му работодател след като армията го бе назначила тук, Джордан се оказа член на отряда на чистачите. Но не се оплакваше. Това означаваше, че ще има повече време с Ерин.

Но макар че тази перспектива би трябвало да го вълнува, нещо го гризеше - някаква сянка, която помрачаваше чувствата му. Не че вече не я обичаше. Напротив. Тя бе блестяща, секси и забавна както винаги, но тези ѝ качества сякаш с всеки ден имаха все по-малко значение за него.

Всичко сякаш имаше все по-малко значение.

Тя явно също го усещаше. Забелязваше я как го гледа питащо, често с наранено изражение. Всеки път, когато повдигнеше въпроса, той пропъждаше тревогите ѝ с някаква шега или усмивка, която така и не достигаше до сърцето му.

„Какво ми става, по дяволите?“

Не знаеше и затова правеше онова, в което беше най-добър - да върви напред. Да работи, за да държи ума си зает. Накрая всичко щеше да се нареди.

„Или поне се надявам да се нареди“.

Ако не друго, работата тук донякъде го отдалечаваше от Ерин, позволяваше му да се помъчи да открие онзи център, който сякаш беше изгубил. Не че разполагаше с много свободно време. През последната седмица бяха изваждали трупове от най-външните тунели на планината, оставяха останките на мъртвите стригои да изгарят на италианското слънце и прибираха телата на сангвинистите за подобаващо погребение. Специалността на Джордан в армията беше съдебна криминология. Той бе най-опитният и годен за тази задача.

Особено когато откриха този тунел.

Никой не помнеше да е виждал загадъчния проход преди, а ако се съдеше по стените му, той като че ли беше прокопан наскоро.

Факт, който ги поставяше пред интересна дилема - дали тунелът е бил прокопан надолу към храма, или някой си е пробил път от него?

И двете перспективи не бяха особено добри, но Джордан трябваше да проучи как стоят нещата.

Накрая се измъкна с пъшкане от тунела и се просна на каменния под. Баако му помогна да стане, като го дръпна с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете, а не двуметров войник.

Малък фенер на пода на пещерата осигуряваше известна светлина, но Джордан включи фенера на каската си, докато София излизаше от тунела и се изправяше грациозно. Изглеждаше почти спретната.

- Стига си се перчила - сгълча я той, докато изтупваше прахта от дрехите си.

Постоянната ѝ призрачна усмивка стана по-широка. Тя отметна късата си черна коса от пълните си кафяви бузи и се огледа. Неестествено острото ѝ зрение не се нуждаеше от светлина.

Джордан им завиждаше за тази способност да виждат в тъмното. Разкърши врат и започна да търси. Пое дълбоко дъх и миризмата на сяра изпълни ноздрите му, но не беше толкова силна, колкото бе миналия път, по време на битката, когато в пода се отвори широка пукнатина, бълваща пушек и жупел.