Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Какво станало с Ева, когато яла от дървото на познанието? — попита баща ѝ, надвесен над деветгодишната Ерин. Силните му фермерски ръце бяха стиснати в юмруци.

Тя не знаеше дали трябва да отговаря на въпроса и реши да премълчи. Той винаги се ядосваше повече от нещата, които казваше, отколкото когато си държеше езика зад зъбите.

Книгата - „ Фермерски алманах “ - лежеше разтворена на грижливо изтърканите дъски на пода. Светлината на фенера осветяваше кремавите ѝ страници. До този ден тя бе чела единствено Библията, защото баща ѝ бе казал, че в нея се съдържа цялото знание, което може да ѝ потрябва някога.

Но на страниците на алманаха Ерин бе открила ново знание - кога да се засяват семената, кога да се жъне, датите на различните фази на луната. Имаше дори няколко шеги, които се оказаха фатални. Ерин се беше разсмяла твърде силно и той я бе хванал, докато четеше.

- Какво станало с Ева? - отново попита той с тих и заплашителен глас.

Ерин реши да опита да се защити с цитат от Библията.

- „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи” 41— хрисимо рече тя.

- Какво било наказанието ѝ? — продължи баща ѝ.

- „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна“ 52.

- А това е урокът, който ще научиш от моята ръка.

Баща ѝ я накара да избере върбова пръчка и ѝ нареди да коленичи. Ерин послушно коленичи на чистия под и вдигна роклята си над главата. Майка ѝ я беше ушила и тя не искаше да я изцапа. Сгъна грижливо дрехата и я постави до себе си. После стисна студените си колене и зачака ударите.

Той винаги я караше да чака дълго, сякаш знаеше, че очакването на болката е почти толкова лошо, колкото и самият удар. Полазиха я тръпки. С крайчеца на окото си погледна алманаха и не изпита съжаление.

Първият удар изплющя върху кожата ѝ и Ерин прехапа устни, за да не извика. Ако го направеше, той щеше да я накаже още повече. Шибаше гърба ѝ, докато не потече кръв и не се просмука в бельото ѝ. По-късно тя щеше да почисти ярките червени капки от стените и пода. Но първо трябваше да издържи ударите, да изчака, докато баща ѝ не реши, че кръвта е достатъчно.

Потръпна при спомена - тъмните тунели го правеха някак по-истински. Усети парене в гърба, сякаш тялото ѝ помнеше старата болка и научения урок.

„За познанието се плаща с кръв и болка“.

Още преди гърбът ѝ да заздравее влезе в офиса на баща си и дочете тайно алманаха. Един от разделите бе посветен на синоптичните прогнози. Цяла година Ерин следеше дали авторите са знаели какво ще е времето и откри, че често грешат. И тогава осъзна, че написаните в книгите неща може да са грешни.

Дори нещата в Библията.

Тогава страхът от наказанието не я беше спрял.

„Няма да ме спре и сега“.

Най-сетне се озова пред вратата към Светилището. Не беше главният вход, а рядко използвана задна врата, която се намираше недалеч от библиотеката. Приличаше на гола стена с малка ниша, в която имаше нещо като купа или чаша от камък.

Ерин знаеше какво трябва да направи.

Тайната врата можеше да се отвори единствено от кръвта на сангвинист.

Бръкна в джоба си и извади стъкленицата на Кристиан. Погледна черната течност вътре. Кръвта на сангвинистите бе по-гъста и по-тъмна от човешката. Можеше да се движи по своя воля, да тече по вените без нуждата от биещо сърце. Това бе горе-долу всичко, което знаеше за субстанцията, която поддържаше сангвинистите и стригоите, но внезапно ѝ се прииска да научи повече, да разкрие тайните на тази кръв.

Но не сега.

Изсипа тъмното съдържание на стъкленицата в каменната купа и изрече на латински:

- Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет.

Кръвта в купата се развълнува, движеше се сама, доказваше неестествената си същност.

Ерин затаи дъх. „Нима вратата ще отхвърли кръвта на Кристиан?“

Отговорът дойде, когато тъмната течност се просмука в камъка и изчезна без следа.

Ерин въздъхна с облекчение и прошепна последните думи:

- Mysterium fidei 61.

Отстъпи от стената. Сърцето ѝ сякаш се беше качило в гърлото ѝ. Всеки сангвинист наоколо щеше да чуе издайническото туптене и да разбере, че тя е чужденец тук.

Стената бавно се отвори. Ерин направи крачка към очакващия мрак и си спомни болезнения урок на баща си. За познанието се плаща с кръв и болка.

Тъй да бъде.

17 март, 16:45

Куме, Италия

„Защо все закъсвам под земята?“

Сержант Джордан Стоун запълзя на лакти през тесния тунел. Скалата го притискаше от всички страни и можеше да напредва единствено като се гърчи като някакъв червей. Пръст и камъчета падаха в косата и очите му.