Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Атаката свари Рун неподготвен. Той успя да се претърколи настрани, но острите нокти одраха лявата му ръка.

Рун се обърна към нея. Кръвта му капеше върху горещия пясък.

Лъвицата приклекна предпазливо. Кожата на муцуната ѝ се набръчка и тя изръмжа. Звукът смрази дори неговото студено сърце. Тя бе силен противник, но не можеше да издържи дълго извън сянката на дървото. Оставаше си бласфемари и бързо щеше да изгуби сили на пряка слънчева светлина.

Рун се премести и застана между нея и дървото.

Заплахата я възбуди и опашката ѝ се замята в яростни дъги. Лъвицата сви задните си лапи и скочи. Жълтите зъби полетяха към гърлото му.

Този път Рун посрещна предизвикателството, като също скочи към нея. Имаше план. Извъртя се настрани в последния миг, като разряза изгореното ѝ рамо със сребърния си нож. Приземи се, направи кълбо и моментално се обърна, за да не я изпуска от очи.

От разреза течеше кръв, гъста и черна като катран. Раната бе смъртоносна. Рун се дръпна - даваше на лъвицата възможност да се оттегли в сянката и да умре в мир.

Вместо това от гърдите ѝ се изтръгна неестествен крясък и тя се хвърли отново към него.

Изненадан от неочакваната атака, Рун реагира със закъснение. Челюстите ѝ се сключиха върху лявата му китка и стиснаха, за да раздробят костта. Ножът падна на земята.

Рун се извъртя и нанесе удар с другата си ръка - заби втория си нож в окото ѝ.

Лъвицата изрева в агония и отпусна хватката си. Рун освободи ръката си, като заби пети в пясъка и задърпа. Притисна ранената си китка към гърдите си и се приготви за нова атака.

Ножът му обаче беше улучил целта и лъвицата рухна на пясъка. Здравото ѝ око го погледна. Аленият блясък помътня и се смени със златистокафяво, преди окото да се затвори за последен път.

Проклятието я беше напуснало накрая, както ставаше винаги.

- Dominus vobiscum 81- прошепна Рун.

Беше премахнал още една следа на поквара от тези пясъци. Понечи да се обърне - и отново до ушите му долетя жално мяучене.

Той спря и наклони глава. Чу тихото тупкане на друго сърце. Малка фигура се измъкна от сенките и тръгна към мъртвата лъвица.

Лъвче.

Със снежнобяла козина.

Рун го зяпна смаяно. Лъвицата явно бе отдала всичките си сили, за да роди - последната майчина саможертва. Сега разбра защо не беше отстъпила в сенките, когато ѝ бе дал тази възможност. Беше се опитвала да защити потомството си, да прогони Рун от малкото.

Лъвчето побутна с нос безжизненото тяло на майка си.

Ужас изпълни Рун. Ако малкото бе родено от опетнената ѝ утроба и бе хранено с опетнената ѝ кърма, то също бе бласфемари.

„Ще трябва да унищожа и него“.

Вдигна от земята изпуснатия нож.

Лъвчето побутваше главата на майка си, опитваше се да я накара да се изправи. Изскимтя, сякаш разбираше, че е осиротяло и изоставено.

Рун се приближи предпазливо, като не изпускаше лъвчето от поглед. Макар едва да достигаше до коляното му, дори такова малко бласфемари можеше да е опасно. От това разстояние се виждаше, че снежнобялата му козина има сивкави петънца, предимно по облото чело. Лъвчето явно бе родено след битката, което означаваше, че е на не повече от три месеца.

Ако Рун не се бе натъкнал на него, то щеше да умре мъчително под изпепеляващите лъчи на слънцето или от гладна смърт.

Щеше да е проява на милосърдие да сложи край на живота му.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на карамбита.

Лъвчето го усети едва сега и погледна към него. Очите му сияеха на слънчевата светлина. То клекна на задните си лапи, показвайки, че е мъжко. Отметна глава и измяука силно, сякаш искаше нещо от него.

После малките очи го погледнаха отново.

Рун знаеше какво иска лъвчето, какво жадуват всички млади създания - любов и грижи.

Нямаше заплаха. Рун въздъхна и отпусна ръка. Прибра ножа в ножницата на китката си, пристъпи напред и се отпусна на коляно.

- Ела, мъничкият ми.

После бавно се пресегна, а лъвчето се приближи на комично големите за тялото му лапи. Щом сангвинистът докосна топлата козина, малкото създание замърка. Меката глава побутна отворената длан, твърди мустаци погъделичкаха студената му кожа.

Рун почеса лъвчето под брадичката и мъркането се засили.

Той погледна изгарящото слънце. Лъвчето сякаш не го забелязваше, светлината не му причиняваше нищо.

„Странно“.

Рун внимателно повдигна лъвчето и го подуши - мляко, акациеви листа и мускусна миризма на малко животно.

Нито намек за бласфемари.