Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Със стиснати зъби Томи се изкатери още пет сантиметра по въжето с възли, висящо от центъра на гимнастическия салон. Под него съучениците му го окуражаваха или му се подиграваха. Не можеше да каже кое точно от тази височина, особено след като сърцето му биеше оглушително и едва си поемаше дъх.

„Не че има някакво значение“.

Винаги бе мразил физическото възпитание, дори преди да открият рака му. Липсваше му координация, не беше особено бърз и обикновено го избираха последен в повечето игри. Освен това бързо откри, че предпочита да стои настрана от топката, вместо да тича след нея.

„Така де, какъв е смисълът?“

Проявяваше интерес само към едно - катеренето. И дори го биваше. Харесваше простотата му. Всичко се свеждаше единствено до него и въжето. Всеки път, когато се катереше, страховете и тревогите му изчезваха.

Или поне повечето.

Стисна въжето с колене и се набра още по-нагоре. Потта се стичаше по гърба му. В Санта Барбара винаги бе топло и почти винаги слънчево. Това му харесваше. След прекараното време в Русия и на борда на ледоразбивача в Арктика нямаше никакво желание отново да усеща студ.

„Всеки ще оцени слънцето на Южна Калифорния, ако го замразят в ледена скулптура на ангел“.

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през редицата прозорци високо в стените на салона.

„Почти стигнах...“

След още два метра щеше да докосне мрежата, която пазеше висящите от тавана лампи. Докосването на прашната тел беше като почетен орден в девети клас и той твърдо възнамеряваше да го спечели.

Спря за момент и се подготви за последната част от катеренето. Напоследък много лесно оставаше без дъх. Това беше тревожно. Преди половин година беше докоснат от ангел - в буквалния смисъл. Ангелска кръв бе текла през него, излекува рака му, даде му сили, дори го направи временно безсмъртен. Но това беше минало, изгорено в пясъците на Египет.

Сега той беше най-обикновено момче.

„И смятам да си остана такъв“.

Остана да виси за момент, погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

„Мога да го направя“.

- Достатъчно! - обади се остър глас под него. - Слизай долу!

Това беше Мартин Олтман, единственият приятел на Томи в новото училище. Той беше изгубил старите си приятели, когато се пренесе да живее с леля си и чичо си. След смъртта на родителите му те бяха единствените му кръвни роднини.

Пропъди мисълта, преди мрачните спомени да са го погълнали. Надзърна между стъпалата си и видя гледащия го Мартин. Приятелят му бе висок и слаб, с дълги ръце и крака. Мартин винаги имаше подръка пиперлива шега и лесно се разсмиваше.

Разбира се, родителите на Мартин не бяха умрели в ръцете му.

В гърдите му пламна моментен гняв към приятеля му, но Томи знаеше, че това чувство е породено от дребнава завист, и бързо го потисна. Въпреки това въжето започна да се плъзга в потните му длани. Стисна го по-здраво.

„Може пък да е прав“.

Изведнъж се замая и това го убеди още повече. Погледна отново надолу, но всичко ставаше все по-размазано и по-размазано. Мъчеше се да не изключи, докато се спускаше бързо, направо се плъзгаше, въжето изгаряше дланите му.

„Каквото и да става, не пускай...“

В следващия миг падаше. Погледна нагоре към леещата се от прозорците светлина и си спомни друг път, когато бе летял във въздуха. Тогава беше безсмъртен.

„Днес нямам този късмет“.

Падна върху купчината постелки под въжето и ударът изкара въздуха от гърдите му.

- Назад! - извика господин Лесинг, учителят по физическо.

Всичко стана сиво - и после отново можеше да диша. Загълта жадно въздуха. Хриптеше като някакъв прегракнал тюлен.

Съучениците му се взираха в него. Някои се смееха, други изглеждаха разтревожени, особено Мартин.

- Добре си - каза господин Лесинг. - Просто си изкара въздуха.

Томи се помъчи да диша по-нормално. Идеше му да потъне през пода. Особено когато зърна лицето на Лиза Балънтайн сред другите. Харесваше я, а се беше направил на пълен глупак пред нея.

Опита се да седне въпреки острата болка в натъртения гръб.

- Полека - каза господин Лесинг, докато му помагаше да стане, от което лицето на Томи пламна още повече.

Салонът обаче леко се килна и той се вкопчи в ръката на учителя. Този ден просто нямаше как да стане по-лош.

Мартин посочи лявата му ръка.

- Това от въжето ли е?

Томи погледна надолу. Дланите му определено бяха зачервени, но Мартин сочеше друго - черен белег от вътрешната страна на китката му.