Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

През миналата седмица ѝ се случи да разговаря на няколко пъти с германския гост. Бернт беше дошъл във Венеция да проучи някаква книга и задачата му явно включваше разходки по каменните улици, изтънчени храни и скъпи вина. Ако ѝ бяха разрешили да го придружи само един ден, би могла да му покаже много повече, да го потопи в историята на този воден град, но това никога нямаше да стане.

Елизабет постоянно се намираше под зоркия поглед на сестрата сангвинист Абигейл, която ясно ѝ даде да разбере, че не бива да напуска територията на манастира. За да запази живота си - който вече бе смъртен, - Елизабет трябваше да остане пленница зад дебелите стени.

Кардинал Бернар беше съвсем ясен по този въпрос. Тя бе затворена тук, за да изкупи престъпленията от миналото.

И все пак германецът можеше да се окаже полезен. За целта тя прочете книгите му и ги обсъждаше с него на чаша вино, като не забравяше да ги хвали в подходящите моменти. Дори тези кратки разговори не се провеждаха на четири очи. Позволяваха ѝ да разговаря с гости само когато я наглеждаха внимателно - обикновено Мари или Абигейл, свирепата сивокоса сангвинистка.

Въпреки това Елизабет откриваше пропуски в наблюдението им, особено напоследък. Месеците на пленничество се точеха един след друг и бдителността на двете започваше да се притъпява.

Преди две вечери успя да се промъкне в стаята на Бернт, докато него го нямаше. Сред личните му вещи откри ключа на взетия под наем катер. Побърза да го открадне с надеждата, че гостът ще си помисли, че го е запилял някъде.

Засега германецът не бе вдигнал тревога.

„Добре“.

Бършеше челото си с кърпичка, когато някакво момче със синьо кепе на вестоносец се появи в другия край на двора. Вървеше с модерната небрежна походка, с която ходеше и Томи, сякаш днешните деца не можеха да контролират крайниците си, а ги оставяха да се размахват безцелно. Дори когато беше по-малък от това момче, отдавна мъртвият ѝ син Павел никога не би вървял по този просташки начин.

Мари закуцука да посрещне вестоносеца, а Елизабет напрегна слух, за да подслуша разговора. Вече знаеше достатъчно добре италиански, тъй като се занимаваше единствено с работа в градината и четене. Четеше до късно през нощта. Всичко, което научаваше, беше оръжие и един ден щеше да го използва срещу похитителите си.

Една пчела кацна на ръката ѝ и тя я повдигна към лицето си.

- Внимавайте - предупреди я някой зад гърба ѝ.

Гласът я сепна. Подобно нещо никога не би се случило по времето, когато беше стригой. Тогава би чула туптенето на сърцето му още отдалече.

Обърна се. Бернт стоеше точно зад нея. Явно беше обиколил двора, за да се приближи така неусетно. Беше толкова близо, че можеше да надуши тръпчивия му одеколон.

Елизабет погледна пчелата.

- Трябва ли да се страхувам от това малко създание?

- Много хора са алергични към пчели - обясни Бернт. - Ако ужилят мен, биха могли дори да ме убият.

Елизабет повдигна вежда. Съвременният човек беше толкова слаб. Никой не умираше от ужилване по нейно време. Или пък бяха умирали, но просто не бяха знаели причината.

- Не можем да позволим да се случи подобно нещо. - Тя отдръпна ръката си от Бернт и духна пчелата, за да я прогони.

Докато го правеше, от сенките покрай стената се отдели сянка и тръгна към тях.

Сестра Абигейл, разбира се.

Надзирателката ѝ приличаше на безобидна британска монахиня, с тънки и слаби крайници и сини очи, избледнели от възрастта. Докато приближаваше, прибра под забрадката си непослушен кичур сива коса.

- Добър вечер, хер Нидерман - поздрави Абигейл. - Вечерята скоро ще бъде сервирана. Ако отидете в трапезарията, със сигурност...

Бернт я прекъсна.

- Може би Елизабет ще се съгласи да ми прави компания?

Абигейл сграбчи ръката на Елизабет така силно, че щеше да ѝ остане синина. Елизабет не оказа съпротива. Синините можеха да събудят съчувствие у Бернт при подходящи обстоятелства.

- Боя се, че Елизабет не може да дойде с вас - каза Абигейл с раздразнен тон, който не търпеше възражения.

- Разбира се, че мога, сестро - рече Елизабет. - Не съм затворничка, нали?

Лицето на Абигейл пламна.

- Значи се разбрахме - каза Бернт. - А какво ще кажете след това да направим кратка разходка с катера?

Елизабет се насили да не реагира, тъй като се боеше, че Абигейл ще долови внезапното ускоряване на пулса ѝ. „Дали ще забележи, че ключът липсва?“

- Елизабет беше болна - каза Абигейл, която с мъка се опитваше да измисли някаква причина подопечната й да остане между стените на манастира. - Не бива да се преуморява.