Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Джордан се обърна. Тялото му пулсираше от топлина, все още настроено към камъка.

Хвърли се с протегната ръка, когато камъкът изхвръкна от ръба на чашата и полетя надолу. За жалост пръстите му едва го докоснаха, преди да падне на снега.

Отекващ тътен разтърси земята. Джордан запълзя към камъка, който продължаваше да сияе на брега. Но поражението вече беше направено. Макар че изумрудената сфера около него оставаше непокътната и все още пламтеше, една от колоните на пирамидата беше изместена от основата си.

„Трябва да го върна горе, преди да е станало прекалено...“

Остри пукоти се разнесоха до ръката му, силни като пушечни изстрели, и отекнаха над езерото.

Джордан вдигна очи и видя как ледът се нацепва и троши като изпуснато огледало. Но онова, което се отразяваше в огледалото, бе ужасно, нещо, което нямаше място в този свят.

И то изскочи на свобода.

Невъзможни създания се издигнаха от кипналата повърхност - тежки, гърчещи се, блъскащи парчетата лед. Чудовищата запълзяха към брега, най-вече към него и повредената основа на пирамидата, сякаш усетили начин да се цзмъкнат.

Джордан трепна, реагирайки с онази част от мозъка, която бе останала от влечугото в него. Отказваше да приеме какво вижда, но в същото време не можеше да го отрече. Стомахът му се преобърна от гледката, от ужасите, които умът му не можеше да възприеме. Но когато пръстите му се протегнаха и докоснаха вътрешната повърхност на огнената сфера около него, изгаряща болка прониза ръката и гърдите му. Той рязко отдръпна ръка. Почернелите му пръсти димяха.

Даде си сметка, че е затворен в капана на тази сфера, че не може да излезе от нея. Спомни си предупреждението на монаха.

„Пресичането на тази преграда би означавало смърт за онзи, чието сърце още бие“.

Но мерзостите, които изпълзяваха от езерото, нямаха такива сърца, нямаха такива ограничения.

Нещо излезе от езерото от дясната му страна; вървеше като обикновен човек, но имаше плоско черно лице без очи или уста - но въпреки това закрещя и нададе вой към света. Отляво някакво огромно създание с раздвоени копита и безформена глава излезе на скалите и приклекна там, след което отскочи нанякъде.

Искаше му се да закрие очи, но неизвестното го плашеше още повече.

Точно пред него нещо като черен крокодил пълзеше и си пробиваше път през разбития лед. Но съществото нямаше глава, а само някакво сбръчкано смукало, в което се виждаше обръч от зъби. Оставяше блестяща диря от слуз с цвета на жлъчка. То сякаш го усети и запълзя по-бързо към него, мина без проблем през изумрудената преграда на сферата му, донасяйки със себе си вонята на сяра и разлагащо се месо.

Умът на Джордан се мъчеше да възприеме невъзможните гледки и залиташе към безумието. Но един по-голям страх го задържаше все още в реалността.

„Ерин“.

Но затворен в капана на сферата, Джордан не бе в състояние да стигне до нея.

Само един можеше.

12:06

Рун замахна с карамбита и отби сабята на монаха, но изгуби равновесие от удара. Противникът бе много по-силен и по-бърз от всеки стригой, срещу който се беше изправял, вероятно черпеше силата си от лъхащото от езерото зло и присъствието на господаря на мрака-Луцифер.

Рун залитна и мина през синята завеса от светлина. Въздухът извън сферата вонеше на смърт и мор. От отвращение кожата му настръхна, сякаш го лазеха хиляди паяци.

Монахът го последва, дългата му сабя проблесна надолу с отразена синя светлина, но ударът така и не стигна целта си. Нещо удари монаха отстрани и го събори. Лъвчето отскочи и се обърна, ръмжеше. Монахът се изправи със скоростта на атакуваща кобра и замахна с острието към гърлото на лъвчето - но вместо това се строполи напред, главата му се търкулна от тялото, а оръжието му се заби в снега.

Елизабет стоеше зад него. От сабята ѝ капеше черна кръв.

Отново беше спасила живота на Рун, а може би и на лъвчето, но той нямаше време да ѝ благодари.

По време на яростния сблъсък беше видял как Джордан се справя с монаха до него с пистолета си. Видя също как камъкът падна, при което ледът от неговата страна се разби и адът се отприщи на света. В момента зверовете изпълзяваха на брега. Други скачаха по леда и се тълпяха в краката на господаря си. Няколко забелязаха Кристиан и София със сандъка и се понесоха към тях, може би вбесени от светостта на веригите или по заповед на тъмния ангел.

- Пази камъка - нареди Рун на Елизабет.

Трябваше да стигне до Ерин. Преди малко беше видял как я атакуваха, докато тя се опитваше да предупреди Джордан. Сао продължаваше да я държи в душеща хватка. Пръстите му бяха стиснали гърлото ѝ и я бяха повдигнали високо, така че краката ѝ едва докосваха до снега.