Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Но Легион нямаше да направи това сам.

Излезе под притъмнялото небе и обитателите на мрака се събраха около него като сенки. Започнаха да ближат опърпаните му ботуши, кланяха се и се умилкваха около него, хапеха се един друг от радост. Разбира се, че го обичаха.

Той ги беше освободил.

И сега щеше да освободи този свят от чумата на човека.

Погледна към Воина.

„И ще започна с този“.

12:08

Просната на една страна, Ерин притискаше гърлото си с ръце. Горещата кръв се процеждаше между пръстите ѝ, а бузата ѝ се опираше в студения сняг.

Можеше само да гледа как Сао прекрачва тялото ѝ и посреща атаката на Рун с кървава кама в едната ръка и извита сабя в другата. От другата страна на огнената сфера стомана и сребро зазвъняха в яростни удари, контраудари и парирания. Лъвчето помагаше, като захапваше робата на монаха, за да го извади от равновесие, или се хвърляше в краката му.

Дори в това положение тя разбираше източника на това предателство, даваше си сметка как изкусно са били изиграни в тази свещена долина, как са били използвани като кукли на конци от Легион, все едно демонът ги беше обладал. Легион се нуждаеше от тях, за да се добере до двата камъка, да възстанови счупения и да отвори портала, за да може Луцифер да се издигне от мрака на езерото.

„И ние направихме всичко това“.

Гневът я грееше, макар че кръвта продължаваше да изтича през пръстите ѝ.

Сао отстъпи към нея, мина през огъня и се върна в сферата. Демонът в него не ѝ обръщаше внимание, може би вярваше, че тя вече е мъртва или най-малкото твърде слаба, за да се бие.

„Но аз съм нещо повече от Жената на Познанието“.

Тя изрита с крак и препъна Сао, изненадвайки демона. Докато той падаше, Рун замахна с карамбита си и заби острието дълбоко в окото на монаха. Използва ножа като лост, за да извърти главата на Сао и да я блъсне с все сили в гранитния стълб. Продължи да я блъска отново и отново, докато монахът не спря да се движи.

Едва тогава Рун се обърна и коленичи до Ерин.

„Поне няма да умра сама“.

Но в крайна сметка тя нямаше значение.

- Джордан... - успя да изграчи.

Рун хвана ръката ѝ: отказваше да я остави.

Тя махна другата си ръка от гърлото си и бутна коляното му, за да го накара да помогне на Джордан. Вместо това той сложи своята ръка върху раната ѝ. Пръстите му се стегнаха по-силно, сякаш знаеха къде точно да натискат, за да затворят най-големите артерии.

Ерин искаше да окаже съпротива, но не ѝ оставаха сили.

Лъвчето се въртеше неспокойно от другата страна на огнената завеса, сякаш искаше да се притече на помощ, но не можеше.

Ерин стисна зъби. Не искаше да ги предава. Тя беше Жената на Познанието и работата ѝ не беше свършена. Щеше да се бори по единствения начин, който ѝ оставаше.

Обърна се малко, за да освободи раницата на гърба си, и прошепна:

- Евангелието.

В книгата несъмнено щеше да има някакъв отговор. Беше я носила досега не само защото нямаше доверие на Бернар, но и защото знаеше, че книгата трябва да има още някаква роля. Тя беше обвързана с нея. И това трябваше да е от значение.

„Но ако умра, потенциалът на Евангелието умира с мен“.

Не можеше да позволи това да се случи, без да опита всичко.

Може би решил, че това е последното й желание, Рун пусна гърлото ѝ, хвана ръката ѝ и ѝ показа как най-добре да притиска. Едва тогава взе кутията от раницата и извади евангелието. Постави книгата отворена в снега, после бързо натисна отново гърлото на Ерин, като шепнеше молитва.

Ерин завъртя глава и бузата ѝ докосна ръба на подвързията. Повечето страници бяха празни и все още чакаха да бъдат запълнени с думите, написани от Христос преди много време. Бернар веднъж ѝ бе казал, че Кървавото евангелие може да съдържа ключа към освобождаването на божественото у всеки и че това познание вероятно е скрито на тези празни страници. А ето че заради нея светът можеше никога да не разбере дали наистина е така.

Рун беше отворил книгата на страницата, на която бяха изписани последните редове от пророчествата, може би с надеждата, че тя ще открие някакъв допълнителен смисъл там. Но златните думите сияеха, сякаш ѝ се подиграваха за провала ѝ.

С треперещ пръст Ерин прелисти и сложи окървавената си ръка на следващата празна страница. Усети как листът се затопля под дланта ѝ, как повърхността става странно гладка.

Рун ахна, когато под пръстите ѝ се появиха златни думи, сякаш се изписваха в момента, ред по ред, и запълниха празното място.