Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Светът притихна.

Ерин не чуваше нито воя на вятъра, нито скърцане на клони, нито някакъв звук на живот.

С изключение на туптенето на собственото си сърце, което сякаш се беше качило в гърлото ѝ.

Гледаше как бялата колона от светлина се разширява и образува конус. Вътре в него черният лед се вълнуваше като вода под силен вятър.

Ерин си спомни стенописа от Къщата на Фауст, показващ всевъзможни чудовища, надигащи се в този свят. Събра сили за онова, което предстоеше - но въпреки това знаеше, че няма да е подготвена.

12:01

Внезапно настръхнал, Джордан посегна към пистолета под анорака си. Знаеше, че оръжието вероятно ще е абсолютно безсилно пред онова, което се надигаше от мрачните дълбини на езерото, но искаше да усети твърдия допир като контрапункт на зейналата пред него дупка в света.

Отляво Ерин изглеждаше уплашена, затворена в огнената си сфера. Тя сигурно усети погледа му, защото се обърна да го погледне. Той ѝ се усмихна окуражаващо - поне така се надяваше - и тя успя да му се усмихне в отговор.

Отдясно Рун стоеше с единия от монасите в сфера от сини пламъци. Зад него Елизабет беше извадила сабята си. Младият лъв обикаляше извън сферата - беше отскочил, когато камъкът пламна, и май бе единственият от всички, който не беше попаднал в капан.

А Джордан знаеше, че е в капан, че не може да премине тази бариера от изумрудена светлина, че ще се превърне в пепел, ако се опита да го направи. Затова не му оставаше нищо, освен да стисне още по-силно дръжката на пистолета.

Вълнуващият се мрак в центъра на езерото започна да се издига нагоре със сенки и дим и бавно да запълва белия конус. Накрая Джордан вече не можеше да вижда през него към северната страна на езерото, където чакаха Кристиан и София със сребърните вериги.

Пред очите му мракът започна да се събира в сърцевината си, сенки и дим придобиха плътност. Оформи се тъмна фигура, която се издигаше на цели два етажа, седнала на трон от обсидиан. Чертите й бяха изсечени, голата кожа бе черна като катран. Зад яките рамене се разгънаха огромни криле, които вместо пера имаха черни пламъци. Там, където огнените върхове докосваха светлината, по вътрешната повърхност на конуса пробягваха черни мълнии - но бариерата издържа.

Крилатото създание се изправи от трона си, като опъна сребърната верига, която придържаше тялото му от кръста надолу.

Джордан разбра пред кого е изправен.

Гледаше владетеля на бездънната яма.

Самия Луцифер.

Тъмния ангел...

12:03

„... толкова прекрасен“.

Ерин се възхищаваше на съвършенството на фигурата на трона. Всеки мускул на ръцете и гърдите беше безупречно изваян, крилете горяха с черен огън. Но лицето грабна най-силно вниманието ѝ. Високи скули, тесен прав нос. Дълги мигли обрамчваха очи, които сияеха с мрачно великолепие и виждаха всичко и нищо.

Беше невъзможно да откъсне поглед.

Един от групата им не беше толкова запленен от сцената.

- Какво чакате? - извика Елизабет от другата страна на езерото, разваляйки магията.

Ерин видя как Рун се изтръгва от транса и се обръща към северната страна на езерото.

- Кристиан, София! Тръгвайте!

Двамата тръгнаха от каменния бряг, като едва носеха тежкия сандък. Както беше казал Сао, двамата сангвинисти минаха през външната обвивка на огнената пирамида без проблем, макар че щом стъпиха на леда, злото видимо ги отслаби и коленете им се подгънаха. Появилите се пукнатини правеха прехода им по-коварен и ги принуждаваха да заобикалят, което ги забавяше още повече.

Обхваната от страх, Ерин се обърна към Джордан. Искаше ѝ се да е до нея.

Джордан забеляза и сви ръце пред устата си да ѝ извика нещо - но в същия миг нещо сребърно проблесна зад раменете му.

- Джордан! - изкрещя Ерин. - Внимавай...

Студени силни пръсти се сключиха около шията ѝ и задушиха вика ѝ.

20 март, 12:04

Долината Тсум, Непал

Щом чу вика на Ерин, Джордан се задейства, - дългогодишните инстинкти на войник реагираха на мига. Той се сниши - и дългото извито острие профуча над главата му.

Макар да пропусна целта си, сабята все пак перна изумрудения камък и той се затъркаля по края на гранитната чаша. Джордан се извъртя, вдигна колта и стреля в гърдите на монаха с оръжието.

Знаеше, че противникът му е стригой, и изпразни целия пълнител. Монахът отлетя извън изумрудената сфера и падна по гръб на снега. Гърдите му димяха от сребърните куршуми, черната кръв изтичаше под тялото му.