Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Няма да позволя да направиш това, без да има някой до теб. Особено когато си с една ръка.

Той ѝ се усмихна с благодарност.

Тя го изгледа намръщено.

- Внимавай къде стъпваш, Рун, да не изтървеш камъка.

Той се обърна напред и продължи след монаха, който ги водеше по тясна пътека към някакъв стълб, който стърчеше на брега. Беше постамент от сив гранит, покрит с лед и издигащ се до гърдите му.

Монахът с благоговение разчисти снега от върха и видяха изваяна от камък малка чаша, същата като потирите, изобразени на мозайката във Венеция. Подобно на постройките в будисткия храм, основата на чашата се сливаше с постамента и ги правеше едно цяло.

Рун си помисли, че ако разчисти снега в основата на стълба, ще открие, че той също е част от планината.

Монахът пристъпи към него, взе ковчежето от ръката му и го обърна със закопчалката към Рун.

- Небесният камък е за теб - рече той напевно и леко се поклони. - Трябва да поставиш свещения камък на мястото му. Едновременно с останалите.

И кимна към чашата.

Рун разбра.

„Трябва да поставя Aqua в този съд“.

Вдигна ръка, освободи закопчалката с палец и вдигна капака. За миг си помисли, че няма да намери нищо вътре, че това е някакво последно предателство от страна на монасите. Грешеше. Върху копринената подложка лежеше съвършен скъпоценен камък, сияещ като яркосиньото небе, сякаш в него беше уловен най-чудесният ден, за да бъде запазен за вечни времена.

Въздъхна с благоговение.

Лъвчето приближи, опря лапа на коляното на Рун и вдигна нос по-високо, за да види камъка. Елизабет само скръсти ръце на гърдите си.

Рун бутна лъвчето и сви пръсти около камъка. Чувстваше се недостоен.

„Как е възможно подобна прелест да е предназначена за мен?“

Въпреки това знаеше, че това е негов дълг, и взе камъка. Усети как светостта стопля пръстите и китката му и продължава нагоре по ръката. Когато стигна до гърдите му, той почти очакваше сърцето му да забие отново. Когато това не стана, Рун се обърна към стълба и чашата върху него.

Видя, че другите вече са заели местата си. Сао шепнеше нещо в ухото на Ерин - вероятно ѝ даваше същите инструкции.

Ерин го погледна. Макар да се намираше на петдесет метра, той различаваше страха на лицето ѝ. Знаеше какъв е източникът му и също се обърна към него. Тримата трябваше да действат в синхрон, но оставаше една последна задача.

Рун впери поглед в Джордан.

„Дали кръвта му ще пречисти и възстанови счупения камък?“

11:52

Джордан опря студения връх на ножа в кожата на китката си.

„По-добре да се подучи“.

Погледна за миг онова, което беше останало от слънцето - ален пламък покрай ръба на тъмния диск на луната. Ярката светлина опари очите му и го замая. Долината вече беше потънала в сянката на луната, която правеше снега червеникав, а леда на езерото още по-черен, наподобяващ капките кръв на Луцифер.

„Езерото прилича на дупка в този свят“.

Кръвта му се смрази от гледката, от усещането колко е неправилно това, което вижда.

Знаеше какво трябва да направи. Натисна острието и го прокара по китката си. Бликна струя кръв. Джордан прибра ножа, извади парчетата на зеления камък и подаде едното на монаха. Взе другото и го подложи под китката си, улавяйки първата капка в издълбаната кухина.

Приготви се за драматична реакция, но когато не стана нищо, продължи да пълни кухината. Щом кръвта започна да прелива, смени тази половина с другата и повтори упражнението.

Пак нямаше никакви ослепителни светлини, не зазвуча гръмка песен.

Джордан погледна монаха за помощ, но той изглеждаше също толкова смаян - и уплашен.

„Остава само едно...“

Пропъди тревогите си и взе двете половини. Кръвта се стичаше по страните. Той вдигна парчетата и ги намести.

„Хайде...“

За момент не се случи нищо - а после камъкът започна да се затопля между дланите му, при това бързо, подобно на трескавата топлина, когато тялото му се изцеряваше. Джордан се замоли това да е добър знак. След миг вътрешната топлина стана изгаряща, сякаш бе взел въглен от огън. Джордан обаче продължи да стиска, намръщен от болката.

Видя как по ръцете му се появяват нови алени линии, виеха се по кожата и по пръстите. Почти очакваше ръцете му да се слеят с камъка, да се превърнат в черупка на горящото семе, което държеше.

И когато вече му се струваше, че няма да издържи повече, огънят намаля и се смени с песен, която минаваше през него, привличаше го, свързваше го по нов начин с камъка в ръцете му. Едва доловимото ехо, което бе чувал преди от камъка, сега се превърна в мощен хор.