Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Хорът пееше за топли летни дни, за аромата на сено в плевнята, за шепота на вятъра през царевични поля. Беше изпълнен с бръмченето на пчели в късен следобед, с тихите крясъци на гъски, мигриращи със смяната на сезоните, с басовия зов на кит, търсещ партньорка.

Джордан наклони глава, когато чу някаква нова песен да се слива с мелодията на камъка. Топла червена ивица на надежда и живот течеше и танцуваше в песента му, новите ноти пееха за туптящи сърца, смях и тихото цвилене на кон, поздравяващ любимата си.

После и трети глас се включи в хора, син като ярките пера на сойка под светлината на слънцето. Този рефрен звучеше по-дълбоко - изпълнен с грохота на падаща вода, с тихия тропот на дъжд по суха земя и с песента на прибоя, вечен и постоянен като самия свят.

Трите песни се сплетоха във величествен химн на живота, който разкриваше във всяка своя нота прелестта и чудото на този свят, безкрайната хармония и разнообразие, как всички части се наместват, за да образуват едно цяло.

Джордан се чувстваше част от този химн, но в същото време оставаше наблюдател.

И тогава през цялото това великолепие прозвуча команда, която стигна до ушите му.

- Сега! - извика Ерин. - На три.

Джордан откъсна поглед от изумрудените дълбини на камъка и видя, че тя е застанала зад своя стълб, вдигнала високо сияещия червен камък, който прогонваше мрака на затъмнението.

Сърцето му трецна от гледката и песента заглъхна достатъчно, за да чува Ерин и да изпълнява. Тя приличаше на някаква древна племенна богиня, окъпана в алената светлина, която превръщаше златната ѝ коса в огън.

На запад Рун също вдигна високо камъка си.

- Едно - прозвуча ясният глас на Ерин над езерото.

- Две - отвърна Рун, сякаш го бяха репетирали.

Джордан сложи край на ритуала.

- Три.

11:59

Ерин сложи камъка Sanguis в чашата пред себе си.

Веднага щом страните му докоснаха гранита, рубинът блесна с ослепителна светлина, като ехо на аления огън на затъмненото слънце. Горещина и святост лъхнаха лицето й. Ерин за момент се уплаши, че се е приближила прекалено и жегата ще я изпепели.

Сао не показваше подобни тревоги. Застана до нея и вдигна ръце към пламъците. Докато грееше студената си плът на огъня, монахът припяваше високо на санскрит. Ерин чу, че събратята му правят същото.

Докато луната напълно затъмняваше слънцето и потапяше долината в здрач, камъкът се бореше с мрака. Пламъците му се разгоряха по-ярко, сякаш раздухвани от някакви огромни духала в огнен вихър. На Ерин ѝ се искаше да побегне от този огнен ад, но знаеше, че мястото ѝ е тук.

И тогава, толкова неочаквано, колкото се бяха появили, пламъците потънаха обратно в камъка и той заблестя още по-ярко, сякаш в чашата беше поставено парче от слънцето. После огньовете лумнаха отново - но този път не само по страните на камъка, а навсякъде около нея.

Ерин се заоглежда и осъзна, че пламъците образуват около нея рубинен мехур, по чиято повърхност играеше ален огън. Сякаш камъкът внезапно се беше уголемил, поглъщайки я цялата.

„И аз съм като пукнатина в сърцето му“.

Погледна над тьмната повърхност на езерото и видя Рун, застанал в сфера от син огън, а Джордан - в изумруден.

Направи крачка към тях, но Сао твърдо постави ръка на рамото ѝ, за да я задържи. Ерин гледаше как течният огън се носи по повърхността на сферата и си спомни предупреждението на монаха колко опасно е за човешките същества да пресичат бариерите от светлина и как ще бъдат погълнати от огъня.

Или може би Сао я предупреждаваше да гледа онова, което тепърва предстоеше.

Пламъците внезапно се завихриха и се събраха в горната част на сферата - а после полетяха нагоре, под ъгъл над езерото. Подобни огнени копия, лазурно и изумрудено, блеснаха от другите сфери и се понесоха нагоре, за да се срещнат с рубиненото.

Трите лъча се сблъскаха над средата на езерото с екот, от който Ерин се олюля, но Сао я задържа на крака. Тя зяпна огромната пирамида от огън. На върха трите цвята се вихреха в огромна вихрушка, като събираха пламъците в едно, смесваха се и се сливаха, показвайки всички възможни цветове. После въртенето стана толкова бързо, че човешкото око не можеше да го следи, докато накрая всички цветове не станаха едно цяло, сърце от чиста бяла светлина.

Ерин си спомни обърнатия символ, който беше показала на Джордан и Елизабет.

„И ето го тук, съвсем реален“.

От пожара горе се спусна колона от светлина, която прониза черния лед и по езерото плъзнаха пукнатини. Земята се разтресе.