Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Погледна Джордан и видя как светлината играе по лицето му. Проблясващите зелени петънца приличаха на мънички листа, растящи от алените линии. Сякаш камъкът наистина бе семе, покълнало вътре в Джордан.

Заговори на глас.

- Тези камъни... свързани ли са индивидуално с нас?

Сао се обърна към нея.

- Така е казано в притчите на Просветления. „Дъщерята Евина ще бъде обвързана с червения камък с кръвта си. Синът Адамов ще бъде прикрепен към зеления камък чрез връзката си със земята. А Безсмъртният ще се събере със синия камък, защото е укротил природата си, за да крачи под синьото небе“.

На Ерин ѝ се искаше да има време да прочете сама всички тези притчи, но вместо това се съсредоточи върху належащия проблем.

- Щом камъкът на Сина на Адам е счупен, може би самият Син е в състояние да го поправи - каза тя. Погледна Джордан и снежнобелия лъв, които бяха свързани. - Кръвта на Джордан съдържа същностите на ангели, на същества от светлина и добро. Може би тяхната чистота може да отмие мрака от камъка.

- И щом кръвта може да изцелява Джордан — добави Рун, - може би тя има и силата да изцели камъка.

Джордан сви рамене.

- А ако не се получи, нищо не ми пречи просто да държа двете половини заедно.

Ерин разбираше, че той се шегува само наполовина.

- Какъв друг избор имаме? - попита тя.

- Ерин е права - високо каза Кристиан и погледна към тавана, най-вероятно защото усещаше слънцето. - Каквото и да правим, най-добре да го направим бързо.

- Да видим тогава на какво е способна кръвта ми. - Джордан извади камата от кубинката си. - Едва ли мога да оскверня камъка повече, отколкото вече е осквернен.

И вдигна острието към китката си.

- Не, не тук! - възкликна Сао. - Забранено е да се пролива кръв в свещения храм.

- Къде тогава? - попита Джордан и спря с опряно в кожата острие.

Ерин знаеше, че нямат повече време за умуване. Посочи пясъчната картина и каза:

- Ще трябва да опитаме, когато заемем местата си.

- Обърна се към Сао. - Къде е третият камък? Синият, който е у вас?

„Онзи, който е за Рун“.

Сао кимна на един от събратята си, който се върна при корема на Буда и извади второ ковчеже, също бяло, но с изрисувано небе и пухкави облаци. Носеше го с лекота. Отиде при Рун и му го връчи.

Рун понечи да вдигне капака, но Ерин го спря.

- Недей - предупреди го тя, спомняйки си ефекта, който бе оказал Sanguis върху Джордан в църквата на Юг. Не искаше и този камък да запее и да го отнесе като тогава.

Посочи към изхода и каза:

- Сао, отведи ни по местата ни.

20 март, 11:44

Долината Тсум, Непал

Рун забързано излезе с останалите от храма и прекоси каменното село. Вътрешният му часовник усещаше, че пладне наближава и че светостта в кръвта му отвръща на минаването на луната пред слънцето. С приближаването на мрака силите му намаляваха с всяка секунда, подобно на пясък, изтичащ в пясъчен часовник.

Оттатък отворената врата ярката дневна светлина се бе сменила с приглушен здрач, а лунната сянка пълзеше по планините. Всички забързано излязоха във ветровитата долина, в която злото бе станало още по-осезаемо.

Рун се изправи и погледна към небето. От слънцето беше останал само тънък сърп. Ярката му светлина изгори очите му.

„Времето ни изтече“.

Стигнаха двете дървета и бързо се разделиха. Всеки от тримата беше поведен от един монах. Рун тръгна с най-високия, който забърза в подножието на покритите с лед скали към западния бряг на черното езеро. Сао поведе Ерин, а третият монах - Джордан. Тръгнаха към съответните си места на източния и южния бряг.

София и Кристиан напрягаха мускули под тежестта на сандъка със свещените сребърни вериги и тръгнаха право надолу, като останаха в сянката на дърветата в северния край на долината.

Останалите двама от групата последваха Рун. Единият от тях не го изненада: лъвчето вървеше в снега зад него, като ръмжеше тихо на лъхащото от езерото зло. Личеше си, че долината подлага на изпитание и неговите сетива не по-малко от сетивата на самия Рун.

Другият му спътник обаче го изненада. Елизабет вървеше зад него с големи крачки и изправен гръб, без да откъсва поглед от езерото. За разлика от Рун и лъвчето, на лицето ѝ беше изписан копнеж, сякаш ѝ се искаше да изтича долу и да се пързаля по тъмната му повърхност.

„Защо изобщо не изглежда притеснена от злото тук?“

Тя усети вниманието му, видя въпросителното му изражение, но го изтълкува погрешно.