Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Ерин ахна.

Цяло малко селце беше изсечено в скалата, сякаш постройките бяха израснали от камъка. Имаше и стотици статуи, които изобразяваха обикновени селяни, занимаващи се с ежедневните си дела. Имаше дори як в естествени размери, който теглеше каруца, както и стада овце и кози, пасящи каменна трева.

- Все едно са взели селото, над което минахме, и са го превърнали в камък - каза Джордан.

Монасите не обърнаха внимание на изумлението им и продължиха към центъра на селото, където седеше огромен Буда - издигаше се поне на десет метра височина. Каменните му очи бяха затворени в спокойна медитация. Лицето му не бе стилизирано, а сякаш представяше истински човек с широко разположени очи, прав нос, деликатно повдигнати вежди и едва доловима усмивка на пълните устни. Чертите му бяха съвършени: изглеждаше така, сякаш всеки момент ще отвори очи.

Рун долови от скулптурата да лъха мир, ред и спокойствие - добре дошъл контраст след злото, което се таеше отвън.

Като един монасите събраха молитвено ръце и се поклониха на статуята, след което ги поведоха зад нея към висок храм. Подобната му на камбана кула се издигаше почти до тавана. За нея бяха завързани каменни въжета, окичени с каменни знамена, изваяни така, сякаш продължаваха да се развяват на отдавна утихнал вятър.

Две статуи охраняваха входа на храма. Дясната изобразяваше дракон с леко отворена уста, разкриваща остри като ножове зъби. Отляво някакво мъхнато същество се беше изправило на задните си лапи и с вдигнати предни, които завършваха с мощни нокти. Приличаше на кръстоска между човекоподобна маймуна и мечка. Рун никога не бе виждал нещо подобно.

Лъвчето подуши дракона и леко настръхна, сякаш очакваше крилатото създание да оживее всеки момент.

Джордан прокара пръсти по другото чудовище.

- Прилича ми на нещо като бигфут.

- Не - каза Ерин и също пристъпи към статуята. - Мисля... че е йети. Легендарно създание, обитаващо Хималаите.

И погледна Сао за потвърждение.

Лицето му оставаше безизразно.

- Това е изображение на едно от съществата, които излязоха от езерото. Различни зверове изпълзяват от време на време в нашия свят от онова тъмно място. Някои са голи и бързо умират от студа. Други като това скитат из планините години наред, преди да успеем да ги върнем обратно, и вдъхновяват преданията, разказвани около огнищата.

- В какъв смисъл ги „връщате“? - попита Джордан.

- Улавяме ги и ги връщаме при езерото. Опитваме се да ги пазим да не бъдат наранени и да не наранят други, макар че често се проваляме.

- Но това нали са демони? - попита София.

- Нашата философия не ни позволява да заклеймяваме тези създания заради природата им - кротко отвърна Сао, почти като Юг дьо Пайен. - Ние сме тук, за да защитаваме всички.

Обърна се и махна към отворените врати на храма.

- Но нека да продължим. Чакат ни важни задачи.

Рун не възрази. С острите си сетива на сангвинист усещаше как отвън слънцето умира, как сиянието му бавно се поглъща от луната.

Времето им почти беше изтекло.

20 март, 11:22

Долината Тсун, Непал

Елизабет влезе последна в храма: вървеше след другите като някой от простолюдието. Яд я беше, че са я избутали отзад, но това ѝ даваше възможност да наблюдава всичко, свободна от мнението на Рун и останалите. Юг дьо Пайен ѝ беше показал друг начин да живее, друг начин да балансира светлината и мрака, нощта и деня. Тези монаси очевидно вървяха по същия път.

„Бих могла да науча на същото и Томи“.

Затова засега не бързаше, надяваше се да научи колкото се може повече, преди да се измъкне и да се върне при Томи, да спаси момчето от смъртта, която не заслужаваше.

Когато влезе в храма, усети аромата на жасмин, който изпълваше просторната зала. Каменният под беше изваян така, че да прилича на дъски; само за тяхната изработка сигурно са били нужни години всеотдаен труд. Спокоен Буда ги очакваше в другия край на дългото помещение. За разлика от статуята отвън, тази беше с отворени очи.

Запита се защо храмовият комплекс е толкова голям, щом тук живеят само трима монаси. Ослуша се за други, но не чу издайническо влачене на сандали по камък, шумолене на роба върху кожа, тракане на молитвени броеници. Изглежда, в долината бяха останали само тези трима стражи.

Монасите ги отведоха при голяма алена маса, върху която беше поставен нисък сребърен поднос. Масата се намираше пред Буда. В подноса имаше пясък и соли с всевъзможни цветове и нюанси, подредени по такъв начин, че образуваха изящна картина. Тя беше реплика на долината отвън - бял пясък за снега, черна сол за езерото. На единия бряг се издигаха две сиви дървета с точно копирани извити клони.