Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Току-що бяха преодолели последната планинска верига - Ганеш Химал - и сега се спускаха към дълга долина. Огромни остри върхове ги заобикаляха от всички страни, което обясняваше защо това място е останало недокоснато от модерния свят толкова дълго. Според старата карта, която им бе дал Юг дьо Пайен, през средата на планината би трябвало да се вие река, но долу Ерин виждаше само ослепително бяла покривка. Реката вероятно беше замръзнала и покрита със сняг по това време на годината. Може би през лятото долината бе тучно и зелено място, но точно сега приличаше на негостоприемна пустош.

„Определено не е Едем“.

Затропа с тежките си ботуши, за да върне кръвообращението в краката си. Стоманените котки затракаха по металния под. Макар че кабината се отопляваше и тя беше облечена в зимна екипировка, студът от планините намираше начин да проникне до костите ѝ.

Или може би беше просто страх.

Погледна към другите, сгушени в белите си анораци. Студенокръвните сангвинисти нямаха нужда от подобно облекло, но цветът му осигуряваше добра маскировка в зимния терен. Дори лъвчето с бялата си козина изглеждаше създадено за тази експедиция.

Всички се размърдаха и започнаха да се подготвят за онова, което предстоеше.

Ерин погледна към слънцето. То висеше високо в яркосиньото небе, замацано тук-там от някой перест облак. До пладне оставаше малко повече от час.

Джордан забеляза накъде гледа, пресегна се и стисна коляното ѝ.

- Къде всъщност се казва, че крайният срок е пладне? Може пък да разполагаме с повече време, за да затворим портите на Ада.

Тя го погледна. Белезите от последната битка бяха едва забележими, но сега светлата му кожа беше покрита с алени завъртулки, които покриваха половината му лице. Аноракът му беше разкопчан, сякаш той изобщо не усещаше студа. Ерин си помисли, че ако свали дебелите си ръкавици, сигурно ще може да си стопли ръцете в струящата от него топлина.

Пое дълбоко дъх и се извърна. Не можеше да гледа тези шарки, които показваха колко малко човешко е останало у Джордан. Все пак част от нея се почувства виновна заради егоистичната ѝ реакция. Джордан се бе върнал от смъртта във Франция заради ангелските си сили и човешкия си инат. Когато дойдеше време, той трябваше да реши по кой път да тръгне. И тя трябваше да го остави да избира, независимо колко се боеше, че може да го изгуби.

Отвърна на въпроса му, за да се разсее от тревожните мисли.

- Днес имаме само едно пладне.

- Но защо си толкова сигурна? - попита Рун от другия край на кабината. Лъвчето се протегна на съседната седалка и изви гръб.

Елизабет отговори преди Ерин:

- Вижте луната.

Всички се обърнаха към прозорците. Пълната луна почти докосваше пламтящия диск на слънцето.

Джордан се долепи до Ерин, за да погледне през прозореца, после каза:

- Бернар спомена, че днес ще има затъмнение. Но само частично, ако си спомням правилно.

- Частично във Франция - поправи го Ерин. - Толкова далеч на изток ще е пълно. Проверих, докато пътувахме насам. Пълното затъмнение ще настъпи в Хималаите в дванайсет часа и една минута.

Припомни си стенописа от къщата на Едуард Кели. Онова кървавочервено слънце над черното езеро можеше да е художествено представяне на пълно слънчево затъмнение.

Искаше ѝ се да бяха стегнали по-бързо до това място. Пилотираният от Кристиан „Сайтейшън X“ се носеше на максимална скорост над Европа и Азия. По пътя Бернар редовно им се обаждаше по сателитния телефон, за да им съобщава за положението на земята, за серията нападения, извършвани в тъмните градове, над които летяха. Стригоите и бласфемарите ставаха все по-дръзки и силни, докато вълната на злото се разпространяваше и нарушаваше баланса в тяхна полза. Но тези чудовища бяха само искрата на огнената буря. Обикновената паника вършеше останалото и раздухваше пламъците на хаоса още по-силно.

Кристиан заобиколи планината и пред тях се появи малко селце, сгушено в подножието на склона. От комините на островръхите покриви се издигаха струйки пушек - хората в къщите готвеха, смееха се, живееха. Гледката напомни на Ерин какво се борят да запазят.

Самотен як вървеше по тясна пътека в снега. До него крачеше облечен в ярки дрехи човек с нахлупена над кръглото лице шапка. Тъмнокожият човек и животното спряха, за да погледат хеликоптера.

Ерин притисна длан в стъклото и им пожела дълъг и щастлив живот.

Селото изчезна зад тях. Последният знак за човешко присъствие беше един будистки храм, целият окичен с навързани молитвени знаменца.