Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Но това не беше храмът, за който бяха дошли.

Кристиан продължи напред към мястото, отбелязано на картата на’Юг.

- Не виждам никакво езеро, освен ако не е под целия този сняг. Може да се наложи да направя кръг.

Докато той издигаше машината, Ерин забеляза отдясно падина с формата на купа.

- Натам! - извика тя, наведе се напред и посочи.

Кристиан кимна.

- Видях. Да идем да проверим.

Зави надясно, като мина между два върха. На дъното на малката долина имаше равен участък колкото половин футболно поле, но повърхността му не бе еднообразна. Черен лед блестеше към тях като пукнатини в лака на бяла ваза.

- Това трябва да е - каза Ерин.

- Има само един начин да разберем. - Кристиан заработи с лоста за управление и хеликоптерът увисна над равния участък.

Вятърът от роторите издуха снега и разкри замръзнало езеро. Повърхността му бе черна като обсидиан, досущ като черното езеро от стенописа в Къщата на Фауст. Но под леда не пълзяха никакви чудовища.

„Засега“.

Ерин погледна небето и видя, че луната вече е започнала да отхапва част от слънцето.

- Мислите ли, че сме на правилното място? - попита Кристиан.

- Погледнете скалите от тази страна - обади се София от дъното на кабината и посочи.

Ерин се обърна. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да разбере какво е привлякло вниманието на дребната жена. Но после също го видя. Две огромни дървета, наполовина скрити в сянката на отвесната скала. Бяха голи, със светлосиви стволове, клоните им бяха покрити с лед и сняг.

София се обърна към другите.

- Юг дьо Пайен не спомена ли, че в долината на монасите стригои растат две дървета?

„Вероятно дървото на познанието и дървото на вечния живот“.

Ерин изпита разочарование. Двете дървета изглеждаха съвсем обикновени - стари, наистина, но съвсем не грабваха въображението.

- Свали ни долу - каза тя. - Това трябва да е мястото.

Кристиан се подчини.

- Да се надяваме, че ледът е достатъчно дебел, за да ни издържи - предупреди ги той. - Това е единственото място, на което можем да се приземим.

Прав беше. От всички страни склоновете се издигаха стръмно и продължаваха като отвесни скали. Кристиан предпазливо спусна хеликоптера, докато плъзгачите му не докоснаха едва-едва леда. Кацна напълно чак когато се увери, че покривката ще издържи теглото им.

- Изглежда добре - каза той и изключи двигателите.

Ерин свали слушалките си и изчака сангвинистите, включително Елизабет, да слязат, нащрек за евентуални опасности. Щом вратата се отвори, в кабината нахлу леден вятър и вдигна вихрушка, сякаш се опитваше да я изгони навън. Ерин потръпна в анорака си, но не от студа. Всяко косъмче по тялото ѝ сякаш настръхна.

Сангвинистите реагираха още по-силно - Кристиан рухна на колене на леда, София изпъшка така силно, че дори Ерин я чу през резкия вой на вятъра. Рун стисна разпятието си под дрехата и се заклати като пиян, докато пристъпваше. Елизабет го подхвана за лакътя да го задържи и изгледа намръщено останалите.

Ерин си спомни, че сангвинистите бяха реагирали по същия начин в Къщата на Фауст. Нечестивостта тук бе много по-силна.

„Дори аз я усещам“ - помисли си тя и отново потръпна, обзета от? безпокойство.

До нея Джордан се намръщи.

- Ама че шум... сякаш някой драска с нокти по стъкло. Не, по-скоро стоманени нокти по черна дъска. Гадост...

Изглеждаше така, сякаш му е прилошало.

Ерин не чуваше никакво драскане, но пък единствено Джордан беше чул песента на камъните. Явно слухът му беше настроен на напълно различен диапазон от нейния.

Тя слезе от хеликоптера да се присъедини към останалите. Джордан скочи след нея. Щом стоманените ѝ котки докоснаха леда, краката ѝ замръзнаха, сякаш нещо изсмука цялата топлина от тялото ѝ.

Зад Джордан лъвчето скочи високо, за да избегне леда, но брегът беше твърде далеч. То се приземи на сребристите си нокти и отиде при Рун, като повдигаше високо всяка лапа, преди да я спусне пак, сякаш се опитваше да докосва черната повърхност колкото се може по-малко.

- Нещо не е наред тук - прошепна тя.

- Могъщо зло живее в това езеро - съгласи се Рун. - Да се махаме по-бързо.

Въпреки желанието си да побягнат към брега продължиха предпазливо, като внимаваха да не се подхлъзнат или да не събудят онова, което спеше долу. Рун ги поведе към брега, който бе най-близо до потъналите в сенките дървета.

Ерин въздъхна с облекчение, когато краката ѝ най-сетне стъпиха върху твърда земя. Моментално се почувства няколко килограма по-лека, сякаш е свалила раницата от гърба си.