Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Рун застана до нея. Гърбът му вече беше по-изправен. Сангвинистите определено изпитаха облекчение, когато излязоха от езерото, подобно на цветя, отварящи се към слънцето.

- Още го усещам - каза София. - Лъха от езерото, изпълва цялата долина.

Рун кимна.

Кристиан избърса челото си и погледна с копнеж хеликоптера.

- Сега ми се иска да бях кацнал по-близо. С нетърпение очаквам да се махнем от това място.

„Да се надяваме, че ще имаме тази възможност“.

Ерин присви очи към слънцето. Луната продължаваше да пълзи пред него. Тя погледна стръмния каменист склон, който водеше нагоре към големите дървета. Едва сега забеляза, че канарите изглеждат наместени и образуват пътека, която се виеше нагоре към отвесните скали.

- Това е път - каза тя и тръгна към него.

Джордан я спря.

- Стой плътно до мен.

Тя го погледна, зарадвана, че отново влиза в ролята си на защитник. Хвана ръката му и ѝ се прииска да нямаха нужда от ръкавици.

Рун и лъвчето поведоха. Бавно тръгнаха нагоре, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените места. Когато пътеката направи последния завой в горната част, Рун внезапно се закова на място, а лъвчето тихо изръмжа.

- Не сме сами - каза Рун.

11:12

Едва не ги беше пропуснал.

Трима мъже бяха коленичили между огромните стволове на дърветата. Бяха така неподвижни, че можеха да минат за статуи. Снегът покриваше раменете и голите им темета, образувайки пухкави бели наметала. Рун не чу туптене на сърца, но знаеше, че са живи.

Очите им го гледаха, блестяха от сенките под голите стволове.

Щом разбраха, че са ги видели, те се изправиха едновременно с плавни движения и снегът се посипа от белите им дрехи. Излязоха на слънце да посрещнат Рун и другите, скръстили бледите си ръце пред себе си.

Рун знаеше, че са стригои, но те вървяха под слънцето със същата лекота, с която го правеха и сангвинистите. Както бе казал Юг дьо Пайен, тези монаси бяха открили друг начин да установят мир с дневната светлина.

Рун пристъпи напред и се поклони. Вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.

- Изпратени сме от Юг дьо Пайен - каза той. - Носим ви неговата благословия.

Водещият монах имаше кръгло лице и тъмни спокойни очи.

- Върнахте ли камъните, които дадохме на нашия приятел да ги пази?

- У нас са - отвърна Рун.

Ерин свали раницата си и я отвори, готова да извади камъка си, но Рун ѝ направи знак да не го прави. Юг бе казал, че могат да се доверят на монасите, но осезаемото зло, надигащо се от езерото, го правеше предпазлив.

Дори лъвчето се притисна до него, несъмнено изнервено от тази долина.

Тримата монаси се поклониха едновременно, сякаш бяха чули някаква беззвучна камбана.

- В такъв случай сте добре дошли - каза водачът им. На устните му играеше блажена усмивка. - Аз съм Сао. Моля, заповядайте в нашия храм и нека съберем вашите камъни със синия им брат. Времето, както знаете, изтича.

Монасите се обърнаха и ги поведоха към дърветата. Рун забеляза, че те са почти еднакви, с дебели сиви стволове и гладка кора. Растяха близо едно до друго и по-високите им клони се преплитаха, образувайки естествена арка. Чепатите клони трепереха на студения вятър, но дърветата изглеждаха здраво вкоренени.

Земята около стволовете беше почистена. Твърдата метла беше оставила кръгли шарки в малкото останал сняг - приличаха на шарките в пясъка на някоя дзен градина, но самите мотиви - завъртулки и дъги - напомняха на Рун за татуировката по гърдите и врата на Джордан.

Монасите спряха при отвесната скала зад дърветата и заговориха напевно на някакъв непознат език.

- Мисля, че говорят на санскрит... - прошепна благоговейно Ерин.

Сао извади от някакъв скрит джоб малка сребърна роза и сви ръка около стъблото ѝ, като проби плътта си с тръните. Капна от кръвта си върху една издатина в скалата и се чу тежкото стьржене на камък върху камък.

- Сангвинистка врата - промърмори Кристиан.

„Или по-скоро неин предшественик“ - помисли Рун.

Малка кръгла врата се издаде напред и се изтъркаля настрани. Снегът заскърца под тежестта ѝ.

Монасите влязоха, като явно очакваха другите да ги последват. Вратата бе толкова ниска, че трябваше да се наведат, за да минат. Вероятно беше направена така нарочно, за да събуди смирение у влизащите.

Рун и лъвчето минаха първи, следвани от останалите.

След като прекрачи прага, Рун се изправи. Намираше се в голяма зала, осветена от пламъците на хиляди свещи и десетки мангали, в които горяха благовония. Моментално позна, че това не е естествена пещера. Залата беше изсечена в скалата и превърната от човешки ръце в истински шедьовър.