Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Юг нежно даде знак на някой зад него.

- Франческа, би ли дошла при нас? Открих, че истините се чуват най-добре от устните на онези, които са ги изпитали лично.

Слаба жена излезе от сенките само на няколко метра от тях. Рун дори не беше усетил, че е там. Навярно някога е била красавица, с дълга светлоруса коса и гъвкави крайници, но в тънкото й тяло се долавяше и крехкост. Тя се усмихна на Юг. В очите ѝ блестеше обич.

Рун забеляза леко издължените кучешки зъби, липсата на туптящо сърце.

- Кажи им - рече Юг.

- Първо се учим на разбиране - почтително прошепна тя. - Разбиране на нашата природа, на това какво сме. Да осъзнаем, че сме Божии създания.

София изсумтя пренебрежително.

- Вие сте хищници, които издебват слабите.

Франческа ѝ се усмихна тъжно.

- Никой не съди лъва, че убива газелата. Такава му е природата и лъвът не е нужно да изпитва вина или срам.

Юг отиде до една табуретка и седна. Отнякъде се появи трикрака сива лисица и скочи в скута му. Остатъкът от липсващия ѝ крак беше превързан с чист бинт и Рун изпита съчувствие към нея. Когато Юг я погали по гърба, лисицата се облегна на него, без да показва страх от мъжа и дори от лъва, който беше наострил уши при вида на раненото животно.

- Но как се изхранвате? - попита Рун.

- Донякъде с вино - отвърна Юг. - Също като вас.

- Мосю дьо Пайен, можете ли още да освещавате вино, след като сте обърнали гръб на Църквата? - попита Елизабет.

- Свещеникът носи неизличим знак в душата си - обясни Рун, - което означава, че си остава свещеник и може да освещава вино дори след като напусне Църквата.

София долови уклончивия характер на отговора.

- Казахте, че виното ви изхранва донякъде. Какво друго ви е нужно?

- Кръв, разбира се - съвсем спокойно отвърна Юг, без да показва никакъв срам. - Както ви каза Франческа, всички ние сме хищници и трябва да приемем природата си.

На Рун му призля и си спомни как последователите на Распутин смесваха вино с човешка кръв. Те си оставаха убийци. Изглежда, Юг бе попаднал в същия греховен капан. Много добре си спомняше вкуса на прокълнатото с кръв вино на Распутин.

Юг вдигна ръка.

- Разберете, вземаме само толкова, колкото ни е нужно, за да оцелеем - но ние също имаме правото да оцеляваме. Както казах, разбирането е само половината от цялото. Внимаването е също толкова важно.

Франческа кимна в знак на съгласие.

- Освен че приемаме и разбираме природата си, ние трябва да внимаваме и да не губим контрол. Медитираме, учим се да отделяме нуждата от желанието, приемаме само толкова, колкото е необходимо и правилно.

- Как може убиването да е правилно? - попита Рун.

Франческа скръсти тънките си ръце.

- Вземаме кръвта само на онези, които страдат, или на такива, които причиняват страдание на други.

- Целта ни е да сложим край на страданието - продължи Юг. - Откриваме онези, които изпитват ужасна болка и искат да умрат. Които са така съсипани от болест, че никога няма да се възстановят. Слагаме край на живота им с милост, благосклонност и радост.

Като свещеник Рун бе прекарал много време с умиращи. Макар да бе ужасен от идеята, че убиването може да е проява на милост, той знаеше, че човекът е създал технологии, които да предотвратят смъртта, но често изглеждаше, че тези методи се използват само за продължаване на страданието, за отсрочване на неизбежния край отвъд отреденото от природата.

Юг въздъхна.

- А когато не откриваме други, понякога отнемаме живота на онези, които причиняват страдание на невинните. Насилници, убийци. Но честно казано, рядко ни се налага да прибягваме до тези неща. Както казах, изхранваме се с колкото се може по-малко кръв.

Джордан се намеси и им напомни, че не са дошли тук за подобни разговори.

- Всичко това е чудесно, но какво ще ни кажете за другите два камъка?

- Притежавам единия от тях - призна Юг. - Но трябва да го заслужите. Да докажете, че сте достойни да го носите оттук нататък.

- Как да го заслужим? - попита Джордан.

- Вашата Жена на Познанието трябва да се докаже. - Погледът на Юг се спря върху Ерин. - Тя трябва да покаже своето разбиране и да открие къде е скрит камъкът. А също и вниманието си, за да разбере къде трябва да бъде занесен той.

17:07

„Страхотно - сардонично помисли Ерин. - Ще е като разходка в парка“.

По време на полета беше чела за Юг дьо Пайен и ролята му като основател на тамплиерите, но едва ли беше научила и една десета от онова, което щеше да й е нужно, за да се изправи пред предизвикателството му.