Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Внезапно задните лапи на лъвчето изчезнаха нагоре в мрака.

Ерин го последва слепешком.

След секунди главата ѝ се показа на повърхността. Тя жадно пое дъх, после отново, и огледа малката пещера, в която се бе озовала. Беше осветена от тънки лъчи светлина, проникващи през пукнатините в тавана.

Джордан и Елизабет се бяха качили на площадка от другата страна, до проста дървена врата в гранитната стена. Лъвчето доплува до ръба и задраска в опит да се качи. Джордан го измъкна и то се изтръска.

После Джордан се обърна към Ерин.

- Дай ръка.

„Да бе, можеше да го направиш и по-рано... или поне да останеш до мен“.

Като някои други.

Рун и София изплуваха зад нея.

Но колкото и да ѝ беше обидно, че я е изоставил, тя знаеше, че вината не е негова. Всичко това рано или късно щеше да отмине и той отново щеше да стане себе си.

„Само да можех да го повярвам наистина“.

Джордан я измъкна, сякаш беше лека като перце. Прегърна я и този път тя бе благодарна за трескавата топлина на тялото му. Сви се разтреперана в прегръдката му и остана така, докато ръцете и краката ѝ се стоплиха.

София помогна на Рун, който имаше проблем с качването на площадката само с една ръка.

- Трябва да намерим начин да отворим вратата - каза Елизабет и прокара длан по дървото.

С все още тракащи зъби Ерин пристъпи напред. Ако зад преградата имаше топли кърпи и горящ огън, беше готова да я отвори и с ритници.

Огледа я. Беше направена от една-единствена дебела дъска, гладка като стъкло, без видими панти и ключалка от тази страна.

- Май може да се отваря само отвътре.

- Освен ако не я разбием - каза Джордан.

Ерин подозираше, че подобно действие няма да бъде посрещнато радушно от домакина.

- Мисля, че трябва да почакаме - каза тя. - Да покажем търпение.

- Е, значи ще чакаме - каза Рун, клекна и почеса лъвчето зад ушите. То не изглеждаше много щастливо, че е вир-вода.

Джордан пристъпи напред.

- Или да направим това.

Вдигна юмрук и заудря по вратата, после отстъпи и направи фуния пред устата си.

- Ей!

Гласът му отекна в малката пещера.

Ерин затаи дъх, но отговор не последва.

- Май няма никой - изсумтя Джордан.

Друг член на групата също направи опит.

Лъвчето отметна глава и изрева.

Ерин леко подскочи, шокирана, че подобен звук може да се изтръгне от такова малко създание.

Ревът прозвуча като предизвикателство.

Когато ехото заглъхна, заговори дълбок глас, който сякаш идваше от всички страни. Ерин настръхна.

- Само лъвът може да влезе.

От другата страна се чу стържене, сякаш някой махаше резе. Вратата бавно се отвори навътре.

Ерин се опита да надзърне, но отвъд прага беше твърде тъмно. Видя единствено трептящия пламък на факел.

Рун, който още беше коленичил до лъвчето, посочи вратата и каза:

- Хайде, влез.

Лъвчето се изправи боязливо, обърна се и леко захапа ръката на Рун, след което го задърпа към отворената врата.

- Май мъникът не иска да влиза сам в това страшно място - рече Джордан. - Не мога да го виня.

Рун опита да се възпротиви, но лъвчето не пускаше ръката му.

Гласът заговори отново, този път леко развеселено.

- Май другарят ви няма да тръгне без теб, свещенико. Добре, влезте всички, но само до първата стая.

Джордан потупа лъвчето.

- Добра работа, приятел. А аз си помислих, че ще се наложи да киснем тук.

Водени от Рун и лъвчето, те влязоха един след друг.

Ерин огледа преддверието зад вратата. Две факли на железни скоби в стените осветяваха помещение колкото гараж за две коли, изсечено в гранита. В отсрещната стена имаше засводен вход, но нямаха право да минават през него.

Поне засега.

От входа се появи някакъв мъж.

- Чувствайте се като у дома си - поздрави ги той, но предпазливо запази дистанция. - Аз съм Юг дьо Пайен.

Външният му вид и поведението му изненадаха Ерин. Тя очакваше да срещне средновековен отшелник в проста груба дреха, някакво подобие на Франциск Асизки. Вместо това мъжът носеше панталони в цвят каки и дебел вълнен пуловер. Приличаше на фермер или рибар и нищо не показваше, че някога е бил свещеник.

Вгледа се в кръглото му лице, в големите кафяви очи, в къдравата черна коса. Изглеждаше добронамерен. Държеше ръцете си отпуснати отпред, сякаш за да покаже, че не е въоръжен.

- От доста време Орденът на сангвинистите не се е занимавал с мен - каза домакинът. Гласът му бе дълбок и дрезгав, сякаш не го използваше често. Той впери поглед в Елизабет и леко ѝ кимна. - И виждам, че сте довели човек от далечното ми минало. Добре дошли, графиньо Батори.