Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Накрая слънчевата светлина започна да проблясва през потъналата в сенки гора и ги накара да ускорят крачка. Рун усети, че глутницата се е разделила - всъщност бе изчезнала в гъсталака, след като явно беше изпълнила задачата си.

„Не случайно ни доведоха тук“.

Продължи към свстлината. Лъвчето подскачаше все по-енергично, без да показва страх от онова, което ги чакаше.

Дърветата започнаха да се разреждат и пред тях се откри поляна. Тревата се люлееше по плавния склон като вълните на изумрудено море, осеяно тук-там с малки бели цветя.

След толкова дълго бродене в полумрак яркото слънце заслепи Рун и той присви очи, а Елизабет рязко пое дъх - тя беше още по-чувствителна към светлината.

Рун се огледа. Поляната представляваше приблизителен зелен овал. Няколко сиви канари надничаха над тревата като бдителни стражи. Между тях се виеше сребрист поток, а в отсрещния край имаше висок водопад, чиито води падаха от отвесната скала в голям син вир.

Всички спряха и се заоглеждаха за заплаха.

Рун кимна напред и каза:

- Това е мястото, което Бернар беше отбелязал на картата като вероятно местоположение на убежището на Юг дьо Пайен.

- Тук няма нищо - каза Джордан. - Поляната е пуста.

- Не - каза Елизабет. - Не е вярно.

Посочи към водопада и добави:

- Зад водната завеса виждам очертанията на някаква постройка.

Ерин присви очи.

- Сигурна ли си?

Дори Рун не можеше да различи нищо и изгледа Елизабет със съмнение.

Тя въздъхна раздразнено.

- Ето там!

Вдигна ръка, посочи и изящният ѝ пръст очерта смътната сянка на засводен вход зад водопада, приблизително по средата на отвесната скала.

Сега вече Рун го видя ясно.

От двете страни на вратата имаше прозорци, както и по-голям кръгъл ррозорец над тях.

Приличаше на фасада на църква, изсечена в скалата зад водопада. Долният ѝ край започваше на височина два етажа над вира. Катеренето дотам се очертаваше опасно, особено щом отгоре падаше вода.

Изведнъж Рун усети болката в остатъка от ръката си още по-силно - тя сякаш му напомняше колко невъзможно е подобно катерене за него.

Ерин направи крачка напред.

- И аз го виждам!

- По-добре да се движим на група - предупреди Джордан и дръпна Ерин назад. - Онзи тип Юг ни остави да стигнем дотук, но по-добре да не поемаме ненужни рискове.

Рун се съгласи с преценката му и махна на всички да тръгнат към водопада. Никой не проговори, докато прекосяваха поляната. Рун беше сигурен, че следят всяко тяхно движение. Докато приближаваха водопада, грохотът му ставаше все по-оглушителен, което само засили опасенията на свещеника.

Стигнаха до вира и се събраха на края му. Водата беше кристално синя и толкова бистра, че Рун забеляза дълбоко под неспокойната му повърхност една пъстърва, която побягна да се скрие от появилите се сенки.

Огледа подножието на скалата за изсечени стълби или някакъв друг начин да стигнат до фасадата високо гope. He откри нищо. Единственият начин да стигнат до целта си бе да се катерят по хлъзгавия камък през падащите води.

- Как да се качим до проклетото място? - викна Джордан през грохота на водопада.

Отговорът отново бе открит от зорките очи на Елизабет, която посочи не нагоре, а към дълбините на вира.

- Там долу има отвор на тунел. Може да е някакъв подводен проход, който води до църквата горе.

Ерин погледна с нескрито опасение вира и скръсти ръце на гърдите си. Рун знаеше от опит, че археоложката не е добър плувец и се страхува от вода.

Ерин преглътна.

- Трябва да има и някакъв друг начин. Не ми се вярва кучетата да стигат догоре с плуване. Особено тук, когато са изложени на слънце.

Рун се съгласи с нея. Юг дьо Пайен живееше тук от векове. Планината вероятно беше пронизана от тунели и скрити входове, но групата му нямаше време да ги издирва.

Джордан въздъхна.

- Юг ни доведе до тази поляна с кучетата си. Нещо ми казва, че това е поредното изпитание. Или трябва да влезем през подводния тунел, или да се откажем.

- Тогава ще плуваме - решително заяви Ерин.

- Заедно - каза Джордан. - Всички или никой.

Едрият мъж се съблече и събу дори кубинките си.

Рун беше шокиран от промяната на синята му татуировка, която се бе сдобила с нови алени линии, които продължаваха от нея, обвиваха врата му и се спускаха надолу по ръката. Беше мрачно красива шарка, сякаш самите ангели я бяха изписали по плътта му.

„А може би е станало точно това“.

Рун и останалите последваха примера му и се отърваха от якетата и по-тежките дрехи.