Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

След като приключиха, Елизабет застана до него. Беше само по панталони и сутиен, с изправен гръб, без да показва никакво смущение. Прокара ръка през тъмните си къдрици, прибра ги назад и ги върза на опашка. Гърдите ѝ бяха стегнати и бели под тънката коприна, бледата ѝ кожа блестеше дори в сянката на надвисналата над тях скала.

Рун си спомни допира на кожата ѝ, докосването на устните ѝ. Тогава бе искал да я погълне, да я притежава изцяло.

И още искаше.

Въпреки това се извърна и насочи вниманието си към купчината дрехи и оръжия. Щяха да отидат на срещата невъоръжени. Може би затова Юг ги беше довел до този вход - за да ги принуди да оставят всичко.

Рун взе само едно оръжие.

Намери сребърния си кръст в купчината и си го сложи. Металът изгаряше голата му кожа. Елизабет впери поглед в него и Рун изведнъж си даде сметка за грозния си чукан. Тя обаче гледаше кръста. После отиде да вземе своя и също си го сложи. Среброто остави розов отпечатък върху перлената белота между гърдите ѝ. Изгаряше кожата ѝ също като неговата, но тя не го махна.

- Да вървим - каза Джордан и скочи във водата с главата надолу, след което изплува като видра.

- Чакайте - каза Ерин и взе раницата си от купчината дрехи. Обърна се към Рун. - Можеш ли да я вземеш? Не искам да я оставя тук, а не съм добра плувкиня, за да я мъкна.

Рун знаеше, че в раницата се намира Кървавото евангелие, затворено в херметична кутия. Ерин беше права да не оставя книгата без надзор, особено тук. Взе раницата и я метна на здравото си рамо.

- Ще се погрижа.

- Благодаря.

Ерин преглътна с мъка, обърна се към вира и нагази във водата, като изохка от студа.

Рун и другите сангвинисти я последваха. Водата беше от разтопен сняг, с температура малко над нулата - но поне леденият й допир притъпи болката в чукана му.

Групата пое към грохота на водопада. Дори лъвчето скочи във вира и заплува уверено с тях. Лапите му избутваха водата като гребла. Сърцето му биеше бързо и равномерно. Животното не показваше никакъв страх от водата.

Ерин пък едва ги следваше, повече вдигаше пръски, отколкото плуваше, а сърцето ѝ препускаше бясно. Рун и София изостанаха, за да са до нея.

- Научих се да плувам, когато бях на сто и пет! - извика ѝ София. - Така че и аз не съм много добра.

Ерин ѝ отвърна с бърза усмивка и продължи напъните си.

Рун оцени жеста, но за разлика от Ерин, София нямаше нужда да диша. Вече бе виждал веднъж как археоложката едва не се удави. Знаеше, че тя няма да се откаже дори когато стигне до точката, от която няма връщане.

Джордан и Елизабет вече бяха стигнали водопада. Елизабет погледна нагоре, сякаш да се ориентира, после се гмурна. Джордан я последва.

Рун гребеше с единствената си ръка до Ерин, докато също не се озоваха до падащата вода. Двамата със София спряха, за да може Ерин да си поеме дъх. Устните ѝ бяха стиснати и бяха посинели от студа.

Рун погледна София. Грохотът на водопада правеше разговора невъзможен, но тя му кимна леко в отговор на неизречената молба.

„Пази Ерин“.

Археоложката им отправи измъчена усмивка и се гмурна. За момент белите ѝ стъпала блеснаха на слънцето, след което тя изчезна под повърхността.

Рун и София я последваха във водовъртежа.

На Рун му беше трудно да плува само с една ръка, но въпреки това не изостана от Ерин.

Нещо се блъсна в крака му и той усети драскането на нокти. Лъвчето ги беше последвало. Определено нямаше намерение да ги изостави.

Стигнаха отвора на тунела. Елизабет и Джордан не се виждаха никакви. Ерин се поколеба и лъвчето влезе първо, като се оттласна с лапи от неравните стени.

Може би събрала кураж от него, Ерин го последва.

Но колко още можеше да продължи?

16:24

Дробовете на Ерин горяха.

Плуваше, но всъщност усещането беше по-скоро за пълзене - ръцете ѝ драпаха по каменните стени, а пръстите на краката ѝ опираха дъното.

Колко навътре продължаваше този тунел?

Въпросът я ужасяваше.

Гърдите ѝ вече изгаряха за глътка въздух. Съмняваше се, че ще може да се върне при вира, слънцето и свежия ветрец. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да продължи напред.

„Напред“.

Зарита, следвайки задницата на лъвчето. Приглушената светлина зад нея бързо се смени с полумрак, но бялата козина на лъвчето продължаваше да блести пред нея като блуждаещо огънче в тъмното. Ерин се довери изцяло на животното. Също като нея, то се нуждаеше от въздух. Ако то обърнеше обратно, щеше да го последва.

И затова продължи напред, като заповядваше на премръзналите си ръце и крака да работят.