Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Ерин посегна към ръката му, но той се отдръпна от нея и се изправи.

Рун се втурна към тях.

- Джордан добре ли е?

Ерин не знаеше как да му отговори.

Елизабет и София също дойдоха. Сангвинистите изглеждаха пораздърпани, но никой не бе пострадал така тежко като Джордан. Може би техните противници само си бяха играли с тях, без да имат намерение да им разкъсват гърлата.

Елизабет погледна намръщено към гората, докато оправяше скъсания ръкав на палтото си.

- Защо избягаха?

Ерин не откъсваше поглед от Джордан.

- Мисля, че лъвчето ги подплаши.

Рун погали лъвчето по главата.

Ерин застана решително пред Джордан и хвана широките му рамене.

- Добре ли си?

Той най-сетне погледна надолу към нея, примигна няколко пъти и кимна. Очите му се фокусираха, сякаш я виждаха едва сега. Пак се пипна по гърлото. Изглеждаше озадачен.

- Нищо ми няма.

Тя го прегърна и го притисна с всички сили към себе си.

Той отвърна с миг закъснение, но ръцете му най-сетне също я прегърнаха.

- А сега съм още по-добре - прошепна ѝ.

Тя се усмихна в гърдите му и сподави надигналото се ридание.

Елизабет изтупа сухите листа от палтото си. Изглеждаше нетърпелива.

Ерин се дръпна от Джордан, но продължи да държи ръката му, като се мъчеше да не обръща внимание на парещата длан и пръсти. Боеше се, че следващия път той може и да не се върне.

Спря, за да почеше кадифените уши на лъвчето. Знаеше кой всъщност бе спасил живота на Джордан.

- Благодаря, мъник.

Някъде в далечината зави куче, сякаш за да им напомни, че още не са в безопасност. Никак даже.

- Време е да тръгваме - каза Джордан. - Ако кучетата се оттеглят към дома си, ще можем да ги проследим.

- Или са просто диви бласфемари, дошли да ни убият - горчиво се обади Елизабет.

Но поради липсата на по-добър план тръгнаха. Рун водеше. Очите му следяха земята, търсеха следи във влажната почва или отчупени клонки. От време на време повдигаше нос и душеше, за да открие миризмата на прокълнатата глутница.

- Поне си имаме свое ловджийско куче - прошепна Джордан на Ерин.

„Но накъде ни води Рун и какви нови ужаси ни чакат в тази планина?“

19 март, 15:44

Пиренеите, Франция

Рун вървеше през гората, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на туптящата болка в чукана си. Знаеше, че ще се наложи да се осланя на спътниците си.

Повече от всеки друг път.

Елизабет го следваше с лекота - беше получила съвсем незначителна рана по ръката. Той я беше видял как се бие и това му напомни какъв свиреп воин е. Въпреки това усещаше нежеланието, с което беше дошла тук, някаква настръхнала нетърпеливост, която беше нещо ново. Подобно на Джордан, Елизабет се бе отдръпнала в себе си, умът ѝ бе някъде другаде. Рун се беше опитал да я попита по време на полета, но тя не му отговори.

Въпреки това той усещаше, че в Кастел Гандолфо се е случило нещо, което я е разгневило и едновременно с това разтревожило.

Тя криеше нещо.

„Но нима не го правим всички?“

Зад него мъртвите листа шумоляха - Ерин и Джордан вървяха по-тежко през гората, не можеха да се движат с лекотата на сангвинистите. Рун се заслуша в туптенето на сърцето на Джордан и отново чу онзи особен допълнителен тон. Каквото и да държеше Джордан в хватката си, то като че ли не го плашеше и не му вредеше, а му даваше сила и покой. Подобно нещо не можеше да се каже за Ерин, която почти не откъсваше поглед от Джордан, преценяваше всяка негова стъпка, а туптенето на сърцето ѝ издаваше страха ѝ.

Зад тях София пазеше гърбовете им и ги следваше като някакъв елфически дух. Но Рун знаеше, че слабата на вид жена е с толкова остър ум, колкото е и гъвкава, смъртоносна както с оръжията си, така и със способността си моментално да открие слабото място на противника. В Прага се бе изправила сама срещу адски вълк и бе оцеляла. Малцина можеха да се похвалят със същото.

Лъвчето тичаше отляво на Рун между сребристосивите стволове на буките и също следваше дирята на глутницата бласфемари. Въздухът в гората беше напоен с миризмата им дори под яркото слънце. От годините, когато Рун бе смъртен, много подобни диви места бяха паднали под брадвите и плуговете на цивилизацията. И много създания, както обикновени, така и бласфемари, бяха изчезнали заедно с дърветата.

Буковата гора постепенно се смени със сребърни борове - изкачваха се все по-нависоко. Някъде отляво се чуваше ромон на поток, носещ дъха на стопен сняг. Постепенно ромонът ставаше по-силен и някъде отпред се чуваше рев на водопад.