Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

19 март, 14:14

Пиренеите, Франция

Джордан стоеше на поляната. Двигателят на хеликоптера затихваше зад него.

Пое дълбоко дъх и се наслади на ухаещия на борове ветрец, носещ се от високата планина пред него. Гранитните ѝ върхове още носеха бялата си снежна покривка, а под нея свежата пролетна гора се спускаше по склоновете и блестеше във всеки нюанс на зеленото под лъчите на следобедното слънце.

- За едно няма спор - заключи Джордан. - Побъркан или не, този тип си е избрал чудесно местенце на Божията зелена земя, за да го превърне в свой дом.

Ерин дойде при него - вървеше сковано през тревата. Пропадането през покрива в Прага определено си беше взело своето. Нужно ѝ бе повече време, за да се излекува - време, с което не разполагаха. Джордан погледна към слънцето - надяваха се да се махнат от това място преди то да е залязло.

Погледна назад към съекипниците си. Сангвинистите не изглеждаха много по-добре от Ерин - Рун се движеше тромаво поради отсечената му ръка, София имаше грозен белег през лицето, а под дългите ръкави на Кристиан, който още не бе дошъл при тях, се криеха бинтове.

Последният член на групата изглеждаше най-силен от всички. Елизабет бе зарязала облеклото на монахиня, за да го смени с туристически обувки, панталони и дълго до коленете черно кожено палто. Лесно можеше да бъде взета за туристка, изгаряща от желание да покори планината. Бяха взели графинята заради миналото ѝ с Юг дьо Пайен. Нуждаеха се от всяко преимущество.

Включително и от талисмана на екипа.

Рун беше пуснал лъвчето от клетката му и сега то лудуваше по поляната и гонеше някаква синя пеперуда. Джордан забеляза меката усмивка на Рун, докато гледаше безгрижното младо животно - присъствието му бе заличило бръчките, издаващи тревогата и болката на свещеника. Никога досега Джордан не беше виждал нещо, което да накара Рун да се отпусне по такъв начин.

След като изключи всички системи, Кристиан слезе от хеликоптера и дойде при тях.

- Това е най-близката точка, до която можем да стигнем. Според Бернар Юг дьо Пайен не позволява съвременни превозни средства да пресичат тази граница.

Думите му бяха отрезвяващо напомняне, че се намират на вражеска територия.

Планът беше Кристиан да остане при хеликоптера, за да го пази и да е готов, ако им се наложи бързо да напуснат планината.

Ерин погледна нагоре, като сложи ръка над очите си, за да ги предпази от ослепително белия връх.

- Накъде трябва да тръгнем?

Рун извади карта и всички се скупчиха около нея. Той посочи едно място доста нагоре в планината, където от линията на снеговете се спускаше река, образувайки серия вирове и водопади.

- Точното местоположение на убежището на Юг е неизвестно, но Бернар смята, че се намира някъде в този район. Ще тръгнем натам и ще се надяваме на най-доброто.

- Обзалагам се, че мосю Пайен вече знае, че сме тук - каза Елизабет. - Пристигането ни с хеликоптера не беше от най-тихите.

- Именно затова се придържаме към правилото на бойскаутите - подметна Джордан. - Да сме готови.

„За всичко“.

Джордан скъси ремъка на картечния си пистолет. Освен това носеше „Колт 1911“ със сребърни куршуми в кобура и посребрена кама в ножницата на глезена си.

Макар да приемаше присърце предупреждението на Бернар - никакво убиване, - Джордан не искаше обръщането на другата буза да е единственият му избор при евентуален сблъсък.

И останалите бяха въоръжени подобаващо. Ерин също носеше „Колт 1911“, а сангвинистите - всевъзможни ножове и саби.

- Да тръгваме - каза Джордан. - Времето не чака.

Тръгнаха към дърветата, водени от ентусиазирания си талисман. Когато навлязоха в гората, ги посрещна чуруликането на птици. Само няколко метра по-навътре буките станаха толкова гъсти, че понякога им се налагаше да се обръщат странично, за да се проврат между сивите им стволове.

Това определено беше стара гора, недокосната от векове.

Юг явно защитаваше земите си от посегателства.