Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Зеленият балдахин ставаше все по-висок и сенките все по-плътни. Нямаше как да не доловят първобитното усещане. Сякаш се движеха през някаква природна катедрала.

Лесно можеха да се изгубят на такова място.

Лъвчето търкаше брадичка в стволовете на дърветата, сякаш оставяше дирята си, с чиято помощ да се върнат обратно. Във всяко друго отношение се държеше като котенце - гонеше падащи листа и скачаше в храстите. Но когато някаква сова изкряска отгоре, лъвчето подскочи цяла стъпка във въздуха и се приземи сред шумолене на сухи листа и пукане на клонки.

Определено също беше напрегнато.

„Или може би просто усеща нашето безпокойство“.

Изминаха около два километра, като прескачаха паднали дънери и заобикаляха гъсталаци. Ако поддържаха същото темпо, щяха да стигнат до целта си за около час.

След още десетина минути Джордан попадна на стара животинска потека.

„По нея може да стигнем по-бързо“.

- Насам - прошепна той. Гледаше да не повишава глас - не толкова от опасение да не предупреди евентуален враг, колкото от странното страхопочитание, което изпитваше към гората.

Тръгнаха по пътеката, като ускориха темпото.

Изведнъж отпред и отляво изпращя клонка. Стори му се като изстрел.

Джордан избута Ерин зад себе си и се обърна в посока на звука. Сангвинистите застанаха от двете му страни, а лъвчето остана плътно до крака на Рун и изръмжа ниско.

На десетина метра пред тях на пътеката изскочи огромно рунтаво куче и спря. Черната му козина беше повече сенки, отколкото материя - идеална маскировка в тази гора.

С изключение на неестествения ален блясък в очите му.

Бласфемари.

Раменете на звяра бяха на нивото на кръста на Джордан. Животното наведе глава и дръпна уши назад. Видя се дълъг мощен врат и мускулесто тяло. Приличаше повече на мечка, отколкото на куче.

На добре охранена мечка.

Тъмната му козина изглеждаше лъскава.

Това не беше изгубено животно.

Макар че бе необичайно голямо и с черна козина, Джордан позна породата - пиренейско планинско куче. Развъждани като овчарски кучета, тези животни обикновено бяха кротки, но и яростно защитаваха стопаните и териториите си.

Други сенки се раздвижиха от двете страни на пътеката - очевидно държаха натрапниците да ги видят.

Джордан преброи четири.

„Значи са глутница“.

Първата му работа беше да опази Ерин.

Бавно сплете пръстите на ръцете си и каза, без да я поглежда:

- Качвай се на дървото.

Тя реши да не се прави на храбра и само кимна. Стъпи в ръцете му и той я изтласка нагоре. Ерин се хвана за клона на якия бук, набра се и се закатери.

Джордан не откъсваше поглед от кучетата.

Глутницата се размърда, но не приближи.

Джордан вдигна картечния пистолет, а сангвинистите извадиха ножове и саби. Среброто проблесна в сенките.

След дълга напрегната пауза глутницата се раздвижи едновременно, сякаш се подчиняваше на някакъв беззвучен сигнал. Първото куче тръгна по пътеката право към Джордан. Останалите се разделиха, за да заобиколят сангвинистите.

- Не забравяйте, че не бива да ги нараняваме - предупреди Рун.

- Добре, обещавам, че няма да го ухапя пръв. - Джордан продължаваше да държи картечния пистолет насочен право към озъбената муцуна на кучето.

Без да се впечатли от заплахата, водачът на глутницата приближи още. Дъхът му беше зловонен, устните му се бяха дръпнали назад, оголвайки зъбите.

Пръстът на Джордан се сви около спусъка.

Трябваше да направи избор.

„Убий го, рани го или сключете примирие“.

Спомни си обучението си като войник.

Свали оръжието.

„Подчинявай се на заповедите“.

Сърцето му биеше бясно, докато протягаше ръка към животното с дланта напред.

- Няма да те нараня - прошепна той. - Обещавам.

С мълниеносна бързина кучето скочи към него и щракна с челюсти към пръстите му.

Джордан едва усря да си дръпне ръката. От пръстите му потече кръв.

„Но поне всичките са си на мястото“.

Наблюдаваше внимателно противника си. Може би кръвта му беше отровна за кучето, както бе за стригоите в тунелите под Прага. Но кучето само облиза муцуната си.

И се хвърли отново, този път към гърлото му.

Джордан падна по гръб, сви крака и го изрита нагоре и над главата си. Когато кучето падна и се обърна, той вече беше изправен и го очакваше.

От зъбите на кучето се точеше лига. То бавно тръгна в кръг около него, стъпваше безшумно върху окапалите листа.

Джордан вдигна картечния пистолет - и отново го отпусна.