Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Змията стигна до корема й, издигна се малко над водата, езикът й се подаде и се размърда сякаш да опита въздуха. Сафиа усети гъдел по кожата си, когато змията се приближи още повече. Кожата на ръцете й настръхна като от студ. Положи върховно усилие да не се разтрепери.

Не усетила опасност, змията се отпусна на корема й, плъзна се нагоре и бавно се придвижи по лявата й гърда. Спря да размаха отново език. Люспестата й кожа беше топла, а не студена. Движеше се мощно и гъвкаво.

Сафиа внимаваше собствените й мускули да са стегнати, неподвижни. Не смееше да диша. Но колко дълго щеше да издържи, без да си поеме дъх?

На змията изглежда й харесваше новото място и си стоеше неподвижна върху гърдата й. Поведението й беше много странно. Защо не я усещаше, не чуваше ли ударите на сърцето й?

Махай се… опита се да и внуши Сафиа с цялата сила на ролята си. Ако поне се оттеглеше в другия край на банята, в някое ъгълче, колкото Сафиа да се измъкне от ваната…

Гърдите вече я боляха силно от липсата на кислород, усещаше силен натиск зад очите си.

Моля те, върви си…

Змията отново вкуси въздуха с червения си език. Каквото и да усети, то изглежда я задоволи. Настани се като за дълга почивка.

Миниатюрни звездички затанцуваха пред очите на Сафиа, родени от липсата на кислород и напрежението. Помръднеше ли, щеше да умре. Дори ако вдъхнеше…

После някаква промяна в сенките привлече погледа и към прозореца. Кондензираната пара го беше запотила и не се виждаше почти нещо през него. Но нямаше и капка съмнение — вън имаше човек.

2 декември, 20:24

Стария град, Маскат

— Къде, по дяволите, е Сафиа? — попита Омаха и погледна часовника си.

Бяха минали десет минути след уречения час, в който трябваше да се съберат всички. Жената, която помнеше от миналото, беше точна до маниакалност — навик още от Оксфорд. Именно вниманието й към подробностите я правеше толкова добър куратор.

— Не трябваше ли вече да е тук? — добави той.

— Бях наредила да й напълнят ваната — обяви Кара, която тъкмо влизаше в стаята. — Една прислужница тъкмо тръгна нагоре да й занесе чисти дрехи.

Кара влезе, наконтена с традиционна оманска рокля „тоб“ от надиплена червена коприна със златен филигран, избродиран по краищата. Главата и не беше покрита с друго, освен със спуснатата й кестенява коса, а на краката си носеше сандали на „Прада“. Както винаги тя задължително теглеше черта между традиционното и модерното.

— Вана? — изпъшка Омаха. — Тогава въобще няма да я видим тази вечер.

Сафиа обичаше водата във всичките й форми — душове, фонтани, пуснати кранове, къпане в потоци и езера, но най-много от всичко — ваните. Той често я беше майтапил за това, отдавайки го на пустинното й минало. „Можеш да махнеш момичето от пустинята, но и не пустинята от момичето.“ Заедно с тази мисъл се вмъкнаха и други неканени спомени за дълги споделени бани, за преплетени тела, смях, тихи стонове, за пара, която се издига от водата и кожата им.

— Ще дойде, когато е готова — защити Кара приятелката си, връщайки го обратно към настоящето. Кимна към иконома. — Ще сервираме лека оманска вечеря, преди да тръгнем след два часа. Моля, седнете.

Всички се настаниха по интереси. Пейнтър и Корал седнаха на една страна заедно с дипломанта Клей. Дани и Омаха седнаха заедно, а Кара зае самотния стол начело на масата.

По някакъв незабелязан сигнал прислугата се появи през вратата към кухнята. Носеха високо покрити подноси, някои ги държаха над главите си с една ръка. Други носеха по-големи подноси с две ръце.

След като всеки поднос биваше положен на масата, съответният прислужник отстъпваше умело назад, като вдигаше капака да покаже какво се крие отдолу. Явно всичко беше грижливо отрепетирано.

Кара назоваваше всяко сервирано ястие.

— Макбус… ориз с шафран върху агнешко. Шува… свинско, приготвено в глинена пещ. Машауи… пържена бяла риба, сервирана с ориз с лимон.

Назова и шепа други ястия с къри. Между цялото това разнообразие бяха сервирани и чинии с тънки овални хлебчета. Тях Омаха познаваше — вездесъщите омански хлебчета „рукал“, печени върху запалени палмови листа.

Най-накрая Кара завърши представянето на храната.

— И последно, медени кексчета, едни от любимите ми, със сироп от местното дърво елб.

— Какво… и няма овчи очи? — измърмори Омаха. Кара го чу.

— Можем да уредим и този деликатес. Той вдигна помирително ръка.