Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Съдържателят скръсти ръце с дланите надолу.

— Калас. — Вече бяха сключили сделка. Би било обида да се пазари отново за същото нещо. После старецът отиде до една купчина кошници и издърпа най-горната. — За теб — каза той. — Подарък за хубава жена.

— Би кам? — попита Омаха. Колко? Мъжът се усмихна.

— За теб? Петдесет риала.

Омаха му върна усмивката, понеже знаеше, че са го преметнали, но въпреки това му подаде банкнотата.

— Калас.

Тръгнаха към входа на пазара и Дани го попита носово:

— Защо, по дяволите, онези момчета се опитаха да ни отвлекат?

Омаха сви рамене. Нямаше представа. Явно Дани не беше успял да огледа нападателя. Не момчета… момичета. Като се замислеше сега… за начина, по който се движеха… като нищо може всичките да са били жени.

Омаха си представи отново лицето на жената с пушката. Кожата й грееше под лъчите на слънцето.

Приликата бе изумителна.

Жената толкова приличаше на Сафиа, че можеше да йе сестра.

2 декември, 17:34

Международно летище „Сийб“

Пейнтър вървеше зад дрънчащата количка, натоварена с оборудване и екипировка. Пистата беше толкова нажежена, че въздухът над нея сякаш вреше, а кислородът се изпаряваше и оставаше само тежката, изгаряща дробовете влага.

Пейнтър размаха ръка пред лицето си. Не за да се охлади, което тук не беше възможно, а просто да раздвижи въздуха, колкото да си поеме дъх.

Поне най-накрая отново се движеха. Бяха ги забавили три часа, през които стояха затворени в самолета заради засилените мерки за сигурност след опита за отвличане на двама от хората на лейди Кенсингтън. Явно ситуацията беше овладяна в достатъчна степен, щом най-после им бяха позволили да слязат от самолета.

Корал вървеше до него, нащрек, очите й гледаха на четири. Единственият признак, че следобедната жега се отразява на партньорката му, бяха миниатюрните капчици пот по гладкото й чело. Беше покрила светлорусата си коса с бежова кърпа, дадена и от Сафиа, част от традиционната оманска носия, наречена „лихаф“.

Пейнтър примижа, загледан напред.

Ниското слънце хвърляше трептящи миражи по пистата и се отразяваше във всяка повърхност, дори и в мръсносивата сграда, към която се придвижваше вкупом групата им. Придружаваха ги омански митнически служители, а от двете им страни се нижеше малка делегация, пратена от султана.

Султанските хора бяха натруфени в мъжки национални носии — бели роби без яка с дълги ръкави, които се наричаха „дишдаша“, покрити с черни плащове със златна и сребърна бродерия по краищата. Носеха и памучни тюрбани в различни цветове и шарки, както и кожени колани със сребърна украса. На тези колани всеки от мъжете носеше „канджар“ в кания, традиционния кинжал тук. В този случай бяха кинжали Санди, от чисто сребро или злато, белег за висок обществен ранг, ролексите на оманските богаташи.

Кара, следвана от Сафиа и нейния дипломант, разговаряха разгорещено с мъжете от делегацията. Изглежда хората, натоварени да организират експедицията на местна почва, Доктор Омаха Дан и неговият брат, бяха задържани от полицията. Подробностите около осуетеното отвличане все още бяха твърде оскъдни.

— А Дани добре ли е? — попита Сафиа на арабски.

— Добре е, добре е, милейди — увери я един от мъжете. — Разкървавен нос, нищо повече. Вече са се погрижили за него бъдете спокойна.

Кара се обърна към главния сред тях:

— И кога можем да тръгнем?

— Негово величество султан Кабус лично се разпореди за транспортирането ви до Салала. Няма да има повече неприятности. Само ако бяхме разбрали по-рано… че вие лично ще придружавате…

Кара махна с ръка.

— Няма значение. Стига да не ни забави нещо друго.

Отвърнаха и с поклон. Фактът, че високопоставеният служител не се беше засегнал от троснатите й думи, говореше много за влиянието на лейди Кенсингтън в Оман.

Дотук с намерението да не се вдига шум около експедицията, помисли си Пейнтър.

Насочи вниманието си към придружителката на Кара. Тревога дълбаеше бръчици в ъгълчетата на очите й. Краткотрайният й душевен покой в края на полета беше изчезнал, когато се разбра за неприятностите тук. Тя стискаше куфарчето в две ръце и отказа да го остави заедно с древния му товар на количката за багаж.

И все пак една решителна искрица светеше в очите й, или пък беше само отражение от златните точици в зелените й ириси. Пейнтър си спомни как висеше от стъкления покрив на музея. Долавяше голяма сила у нея, скрита надълбоко, но все пак я имаше. Дори и земята тук сякаш го усещаше. Слънцето, което се отразяваше ядно във всичко друго тук, галеше нейната кожа, сякаш да я посрещне с добре дошла, и отливаше чертите и в бронз. Красотата й, приглушена преди, сега грееше по-ярко, като скъпоценен камък в съвършен обков.