Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Пейнтър изпробва контролните ръчки, разбра къде е ляво, дясно и напред.

Напред щеше да свърши работа.

Набра скорост, гмурна се твърде ниско, все едно се пързаляше по заснежен склон. Опита да вдигне носа, преди да се е забил в пясъка. Въртеше ръчката — наляво, после изправи и накрая откри начин да вдигне носа.

Сега се движеше право към една чудовищно голяма вихрушка.

Изкачи се по-високо и вдясно… и успешно съумя да се завърти на място, като все още летеше към огромния дявол. Усети как стомахът му се преобръща. Дръпна лявата ръчка, спря въртенето и се размина на косъм с вихрушката.

Но като прощален изстрел вихрушката изплю дъга статично електричество и го удари. Пейнтър усети токовия удар от пръстите на краката си до веждите.

Същото сполетя и шейната.

Захранването й угасна. Уредите изключиха. Хеликоптерът се понесе, тласкан от ветровете, витлата се движеха по инерция. Пейнтър изключи всички системи, после пак ги включи. Излизаш и влизаш — при компютрите действа, току-виж подействало и тук. Отговори му тих вой, моторът се задави. После млъкна.

Платото лежеше напред. Той се насочи към него, доколкото му беше възможно… тоест към назъбените скали от едната му страна.

Изключи и включи отново. Този път моторът захапа. Въртящите се витла явно бяха заредили достатъчно акумулатора.

Дръпна и двете ръчки. Хеликоптерът се издигна.

Скалите се устремиха към него.

— Хайде, дявол да те вземе!… — измърмори той през стиснати зъби.

Зърна за миг върха на платото. Концентрира се, сякаш можеше само със силата на волята си да издигне шейната с още няколко сантиметра. Плазовете забърсаха ръба, закачиха се и наклониха шейната на една страна. Витлата се удариха в камък.

Разтрошиха се на парчета.

Кабината подскочи високо и се приземи надолу с тавана върху платото. Чиста проба късмет. Пейнтър си удари силно главата, но още беше жив.

Отвори страничния люк и падна навън. Лежеше на камъните, дишаше тежко и не можеше да повярва, че е жив. Приятна изненада.

Сафиа хукна към него.

Дойде и Кара, погледна го отвисоко със скръстени ръце.

— Браво! Но да си чувал приказката „скочил от тигана, та право в огъня“?

Той седна.

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да идем на безопасно място — каза Сафиа и му помогна да се изправи.

— Къде? — попита Кара и го прихвана за другата ръка. — Бурята вилнее в пустинята, а Убар е в пламъци.

Сафиа изправи гръб.

— Знам къде можем да отидем.

4 декември, 18:45

Убар

Сафиа стоеше с капитан Ал Хафи в основата на стълбите. Гледаше навън към лазурния въртоп, кипящ в купола горе. Беше ослепителен. Мълнии светлосиня енергия плющяха, разклоняваха се и пълзяха из цялата камера. Най-изнервяща беше абсолютната тишина. Тук гръмотевици нямаше.

— Какво е разстоянието до двореца? — попита Сафиа.

— Четиридесет метра.

Тя вдигна поглед към стълбите отзад. От Рахим бяха останали Четиринайсет жени, седемте деца бяха живи и здрави. От дузината мъже на капитан Ал Хафи бяха останали осем. Никой от тях не изглеждаше склонен да се върне в обхванатия от електрическа буря Убар.

Но бяха готови да последват Сафиа.

Тя се обърна към пътеката, която трябваше да изминат. Една погрешна стъпка означаваше огнена смърт.

— Сигурна ли си? — попита Кара зад нея. От двете и страни стояха Лу’лу и Пейнтър.

— Доколкото е възможно — отговори Сафиа.

Пейнтър беше взел назаем плащ от един от мъжете Шахра, но още беше бос. Устните му бяха стиснати в черта.

Далеч назад звук като от сриващи се камъни проехтя откъм прохода със стълбите. Подготовката се беше проточила по-дълго от очакваното. Горната част на стълбите вече се сриваше.

— Мисля, че твърде много разчиташ на онази стара царица — каза Пейнтър.

— Тя е оцеляла след катастрофата. Кръвната линия на царя е оцеляла. При онзи катаклизъм царската кръвна линия е била защитена. Царицата, потомците на царя и никой друг. Защо?

Сафиа се обърна и изпразни сгънатия плащ, който държеше в ръка. Изсипа се пясък и покри стъклото пред нея. Пръсна се по пътеката.

— Пясъкът е мощен изолатор. Царският дворец на Убар е покрит с пясъчни рисунки — подовете, стените, таваните. Примесът на толкова много пясък в стъклото изглежда заземява сградата, предпазва я от статичните изливи и защитава хората вътре. — Тя потупа радиото си. — Както защитава в момента Омаха, Корал, Дани и Клей.

Пейнтър кимна. Тя долови уважението и доверието в очите му. Почерпи сила от непоколебимата му вяра в нея. Той беше скала, когато тя имаше нужда от нещо, на което да се опре. Отново.