Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа се обърна и погледна дългата редица от хора. Всички носеха пясък. Бяха си направили торби от плащове, ризи — дори децата носеха чорапи пълни с пясък. Планът беше да посипят пътека от пясък до двореца, където щяха да бъдат защитени от бурята.

Сафиа вдигна радиото си.

— Омаха?

— Тук съм, Саф.

— Тръгваме.

— Внимавайте.

Тя пристъпи на покритото с пясък стъкло. Щеше да ги води. Тръгна напред и разстла пясъка с ботуш, но така че слоят да е достатъчно плътен. Когато стигна до края му, Пейнтър и подаде своята торба. Тя посипа с пясък следващия участък от пътеката и продължи.

Таванът на пещерата грееше, обхванат от лазурен огън.

Още беше жива. Не беше сгрешила.

Сафиа се придвижваше болезнено бавно по пясъчната пътека. Зад нея се образува верига, хората подаваха напред торбите с пясък.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Сафиа. — Под краката ви трябва да има пясък. Не докосвайте стените. Следете децата.

Изсипа още пясък. Пътеката извиваше покрай ъгли, по стълби, по рампи.

Сафиа погледна към двореца. Пълзяха със скоростта на охлюв.

Статични заряди плющяха към тях почти непрекъснато, привлечени от движението, което явно разпалваше електромагнитното поле. Но стъклото от двете страни на пясъчната пътека неизменно привличаше зарядите като гръмоотвод. Пътеката им оставаше безопасна.

Сафиа изсипа пясъка от поредния плащ, после чу вик зад себе си.

Няколко метра по-назад Шариф се беше подхлъзнал по едни стълби. Подпря се на съседна стена и успя да се изправи.

— Недей! — изкрещя Сафиа.

Беше твърде късно.

Като вълк, дебнещ отклонило се от стадото агне, копие от светлина се стрелна към него. Твърдата стена омекна. Шариф падна с главата напред в стъклото. То се втвърди около раменете му. Тялото му се разтресе конвулсивно, но вик не се чу, защото главата му беше уловена в стъкло. Загина веднага. Краищата на плаща му запушиха.

Децата се разпищяха и скриха лица в плащовете на майките си.

Барак хукна откъм края на редицата, минаваше покрай другите, лицето му бе изопнато от болка. Сафиа кимна към жените и децата.

— Успокой ги — каза тя. — Да не спират.

Взе следващата торба. Ръцете и се тресяха. Пейнтър пристъпи до нея и взе торбата.

— Дай на мен.

Сафиа кимна и мина зад него. Кара беше следващата в редицата.

— Беше злополука — каза тя. — Не си виновна ти. Сафиа го разбираше с главата си, но сърцето и казваше друго.

И въпреки всичко не позволи на чувството за вина да я парализира. Вървеше след Пейнтър, подаваше му следващата торба. Пълзяха напред.

Най-накрая завиха покрай стената на двора. Входът на двореца светеше отпред. Омаха стоеше под свода с фенерче в ръка.

— Оставих лампата на верандата да ви свети. — И им махна да идват.

Сафиа с мъка потисна импулса си да хукне напред. Още не бяха в безопасност. Продължиха със същата постоянна скорост, заобиколиха желязната сфера в центъра. Най-накрая дългата им пътека стигна до входа.

Сафиа мина първа. Пристъпи вътре, хвърли се на врата на Омаха и краката й се подгънаха. Той я взе на ръце и я внесе в централната зала.

Тя не възрази. Бяха на сигурно място.

19:07

Касандра бе наблюдавала процесията, без да помръдва, дишайки плитко. Знаеше, че ако мръдне, ще умре. Сафиа и Пейнтър бяха минали на няколко метра от малката и стъклена ниша.

Присъствието на Пейнтър определено я изненада. Как се беше озовал тук?

Тя обаче не реагира по никакъв начин. Стараеше се да диша равномерно. Беше статуя. Годините в специалните сили и операциите на терен я бяха научили да стои неподвижно. Сега беше впрегнала всичките си умения в тази посока.

Беше разбрала, че Сафиа идва. Беше проследила движенията им, помръдвайки само очите си, беше видяла как последното червено триъгълниче на екрана угасна преди миг. Само тя беше останала. Но това още не беше краят.

Недоумяваше защо Сафиа се връща в пещерата от повърхността. Бе минала толкова близо до нея!

Пясъчна пътека.

Сафиа бе разпознала единственото сигурно убежище в пещерата — високата сграда петнайсетина метра по-нататък. Касандра чу щастливите гласове на враговете си, когато стигнаха до своето убежище.

Стоеше все така неподвижно.

Пясъчната пътека се извиваше само на два метра от нейната стъклена ниша. Две големи крачки. Като движеше само очите си, Касандра огледа кипящия купол. Зачака, напрегна всеки мускул, подготви се. Неподвижна като статуя.

После мълния удари на около три метра от нея.