Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа гледаше напрегнато вихрушките, смъртоносните електрически разряди, черния пясък — на локви и потоци, прокопани от танцуващите дяволи. Прашните облаци в небето светеха от огромното количество енергия, протичащо през тях, подхранвано от гърчещите се колони пясък и статично електричество.

Но това не беше най-лошото.

Докъдето и стигаше погледът, цялата повърхност се наместваше бавно в един-единствен гигантски въртоп над заровения мехур на Убар. Платото от пясъчник беше като скала сред силно течение. Имаше и по-малки скали — тракторът на Пейнтър и един камион, заседнали във врящия пясък.

Вихрушки приближаваха возилата, врязваха се в пясъка със стопяващ огън.

Трясък се чу отляво. Парче от платото се откъсна и се срина в пясъка като скала в море.

— Не можем да останем тук — каза Кара. — Този остров няма да издържи още дълго.

— Пейнтър… — промълви Сафиа.

Дрехите й искряха и припукваха от статични токове, докато тя пристъпваше към ръба. Беше дошъл да ги спаси, подписвайки неволно смъртната си присъда. Трябваше да направят нещо.

— Да се оправя сам — каза Кара, — Ние не можем да му помогнем.

Радиото внезапно оживя в ръката й. Беше забравила, че го държи. Пейнтър…

— Сафиа, чуваш ли ме? — Беше Омаха. Тя вдигна радиото към устните си.

— Чувам те.

Гласът му звучеше далечен, сякаш се обаждаше от друга планета.

— Нещо странно става тук долу. Статичното електричество полудя. Дъгите стигат до стъклото и го топят. Катастрофата се повтаря! Стойте далеч!

— Можете ли да се качите по стълбите?

— Не. С Дани, Клей и Корал сме се окопали в двореца. Раздвижване при тунела привлече погледа и. Шариф излезе през пролуката.

Кара тръгна да го пресрещне.

Той посочи към тунела и каза задъхано:

— Отстъпихме при стълбите. Капитан Ал Хафи ще се опита да задържи противника. Вие трябва да… — Гласът му пресекна, когато видя пустинята. Очите му се разшириха.

Нов разцепващ трясък. Като от сблъсък на скали. Ръбът на платото се разтроши.

— Аллах да ни е на помощ! — прошепна Шариф. Кара му махна да се връща.

— Добре ще направи. Защото определено ни свършиха скривалищата.

18:16

За пръв път от много време Касандра изпита истински ужас. Беше почувствала такъв разяждащ вътрешностите страх като дете, докато се ослушваше за стъпките на баща си пред стаята й нощем. Сега беше същото. Страх, който втечнява вътрешностите и превръща костния мозък в лед. Дишането беше забравен дар.

Криеше се в миниатюрна стъклена сграда, нещо като параклис за един човек. Единственият вход беше ниска врата. Прозорци нямаше. През прохода долната част на града се стелеше пред погледа й.

Касандра гледаше с ужас електрическите дъги. Някои се удряха в езерото, набираха допълнителна мощ и се стрелкаха обратно към тавана, чието сияние се усилваше — сякаш бурята горе се хранеше от водите долу.

Не беше така при попаденията върху стъкло. То абсорбираше странната енергия, превръщайки се в течна локва, но само за миг. После отново се втвърдяваше.

Един от хората й бе попаднал в обсега на такава мълния. Беше се прикрил зад една стена, облегнат на нея. Мълнията удари стената и той падна през нея, защото опората му изчезна внезапно. После стената се втвърди отново. Горната половина от тялото му остана от едната й страна, долната — от другата. В средата беше изгорял до кости Дори дрехите му се подпалиха, истинска човешка факла от двете страни на стъклото.

Из целия град битката беше спряла. Хората търсеха убежище.

Бяха видели мумифицираните тела. Разбраха какво става.

Пещерата беше утихнала зловещо, освен отделни изстрели откъм задната стена, където противникът се беше оттеглил в някакъв проход. Всеки, който се приближеше, биваше застрелван.

Касандра стискаше електронния си търсач. Наблюдаваше движението на червените триъгълници. Нейните хора. Преброи ги. От петдесетте командоси бяха останали едва дузина. Още един триъгълник угасна пред очите й. Писък на агония разтърси града.

Смъртта дебнеше хората й.

Знаеше, че дори такива затворени помещения не бяха безопасни. Беше видяла мумифицирани тела в някои от къщите.

Ключът изглежда беше в движението. Може би количеството статично електричество в пещерата беше такова, че и най-малкото движение привличаше мълния.

Така че Касандра седеше неподвижно, абсолютно неподвижно. Същото като в детското си легло. Тогава не и беше помогнало. Не вярваше, че и сега ще и помогне. Беше уловена в капан.