Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Междувременно Барак и останалите Рахим се бяха пръснали да потърсят някакъв изход от гробницата.

Омаха поведе малката група през двора на двореца.

В центъра на откритото пространство огромна желязна сфера с диаметър около метър и двайсет лежеше в люлка от черно стъкло, оформена като длан. Сафиа огледа скулптурата, докато я заобикаляше. Без съмнение тя символизираше допира на царицата до подобни железни артефакти, източника на цялата енергия тук.

Забеляза, че и Лу’лу оглежда скулптурата. Но не с предишното благоговение. Ужасът още не беше изтлял в очите й.

Подминаха сферата.

— Вижте това. — Омаха забърза напред.

Приближи се до друга скулптура, този път от пясъчник, кацнала върху стъклен постамент. Стоеше от едната страна на арковидния вход към двореца. Сафиа вдигна поглед към обвитата в плащ фигура, вдигнала нависоко издължена лампа в едната си ръка. Близнак на скулптурата, в която бяха намерили желязното сърце, само че тук времето не беше изличило детайлите. Изработката беше изключителна, плащът се диплеше като истински, малко пламъче от пясъчник грееше на върха на кандилото, чертите на лицето бяха нежни, на млада жена. Сафиа усети нов прилив на ентусиазъм.

Погледна към другата страна на арката. И там имаше постамент от черно стъкло… но статуя нямаше.

— Царицата я е взела оттук — каза Сафиа. — Собствената си статуя… за да скрие първия ключ.

Омаха кимна.

— И я е оставила в гробницата на Наби Имран.

Кара и Лу’лу стояха пред арковидния вход. Кара насочи фенерчето си навътре.

— Елате да видите това.

Сафиа и Омаха се приближиха. Зад входа имаше къс коридор. Кара плъзна лъча по стените. Грееха с богати, земни нюанси — кафеникави, кремави, бледочервени, жълтеникави. Тук-там индигово и тюркоаз.

— Това е пясък — каза Кара. — Смесен със стъклото. Сафиа беше виждала и преди такава изработка — пана от различно оцветен пясък, съхранен зад стъкло… само че тук изображението беше в самото стъкло. То покриваше стените, тавана, пода, картина на оазис в пустиня. Отгоре грееше слънце с лъчи от златен пясък, размесен със синьо и бяло за небето. От двете страни се люлееха финикови палми, а в далечината се синееше приканващо сапфирено езеро. Червени дюни покриваха едната стена, отсенките и нюансите бяха толкова изящни, че да ти се прииска да затичаш натам. Отдолу — пясък и камък. Истински пясък и камък, вградени в стъклото.

След ужасите в долната част на града красотата тук беше балсам за душата. Коридорът беше дълъг само няколко стъпки и извеждаше в голяма зала с други коридори, водещи навътре. Широко стълбище извиваше вдясно към горните етажи.

И навсякъде в залата стъклото беше пълно с пясъчни панорамни пейзажи на пустиня, море и планини.

— Така ли е била декорирана оригиналната цитадела? — зачуди се на глас Омаха. — Дали царицата не се е опитала да пресъздаде каменния си дом, като превърне стъклото в пясъчник.

— Може да е било и въпрос на уединение — каза Сафиа. — Светлина вътре би издала всяка крачка на царицата.

Крачеха бавно из залата, която предлагаше достатъчно храна за въображението им. Сафиа се задържа пред една пясъчна картина срещу входа — първата, която човек виждаше на влизане в залата.

Представляваше пустинен пейзаж със залязващо слънце, издължени сенки и небе като тъмно индиго. На този фон се издигаше силуетът на кула с плосък връх, която й беше някак смътно позната. Увита в плащ фигура се приближаваше, високо вдигнала лампа. От върха на кулата се сипеше струя блестящ пясък — лъчи светлина. Кварцът и силицият на пясъка блестяха като диаманти.

— Откриването на Убар — каза Лу’лу. — Това е образ, който се предава от поколение на поколение. Савската царица като момиче, което се е заблудило в пустинята, но намира убежище и пустинни дарове.

Омаха се приближи зад рамото на Сафиа.

— Тази сграда със светлинните лъчи… И тя прилича на Цитаделата.

Чак сега Сафиа осъзна защо сградата й се беше сторила позната. Изображението беше грубовато, особено в сравнение с изяществото на другите картини. Сигурно е била изработена много по-рано от тях. Стенните пана от двете и страни изобразяваха горния и долния Убар. Дворецът и Цитаделата бяха внушителни.

Сафиа спря пред изображението на подземния Убар, предимно в индигово и черно, с изключителна прецизност на детайлите. Различаваха се дори двете статуи при входа. Единственият друг детайл в двора беше фигурата на момичето с плаща — отново. Царицата на Убар. Сафиа докосна фигурата, искаше да разбере своята прародителка.