Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Толкова много загадки имаше тук! Някои щяха да си останат неразгадани.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Кара. Сафиа кимна. Тръгнаха си неохотно. Широка улица с много завои водеше от езерото към двореца. Сафиа вървеше до ходжата. Кара помагаше на старицата, най-вече по стъпалата. Тихи припламвания на син огън осветяваха пътя им отгоре. Само Омаха не беше изключил фенерчето си. Никой от останалите не държеше да вижда ужасите наоколо.

Докато вървяха надолу, тишината на града ги затисна с тежестта на цяла една вечност, тежест, присъща на църквите, мавзолеите и дълбоките пещери. Въздухът миришеше на влага, с нишка на електричество. Веднъж Сафиа беше минала покрай автомобилно произшествие, отделено със заграждения заради паднал в дъжда проводник под високо напрежение. Кабелът танцуваше и плюеше искри. Тукашният въздух миришеше по същия начин и изпълваше Сафиа с безпокойство, напомняше и за сирени, кръв и връхлитаща от нищото трагедия.

Какво щеше да се случи сега?

16:25

Омаха гледаше Сафиа, докато двете с ходжата вървяха по криволичещия стъклен път. Беше бледа сянка на себе си. Искаше му се да иде при нея, да я утеши, но се боеше, че вниманието му няма да бъде посрещнато добре. Беше виждал това изражение в очите й. След Тел Авив. Силно желание да се свие на топка и да се изключи от околния свят. И тогава той не бе успял да я утеши.

Кара се приближи към него. Изтощение се излъчваше сякаш от цялото и тяло. Поклати глава и каза шепнешком:

— Тя още те обича…

Омаха се спъна, но успя да остане на крака, само лъчът на фенерчето му подскочи лудо. Кара продължи:

— Трябваше само да и кажеш, че съжаляваш. Омаха отвори уста, после пак я затвори.

— Животът е труден. Не е необходимо и любовта да е трудна. — Тя го подмина, гласът и стана малко по-суров. — Поне веднъж в живота си се прояви като проклет мъж, Индиана.

Омаха спря, фенерчето увисна край тялото му. Беше твърде зашеметен, за да се движи. Наложи се да насили безчувствените си крака. Останалия път през града изминаха мълчаливо.

Най-накрая езерото се появи отпред. Омаха с облекчение очакваше компанията на повече хора. Барак го нямаше, явно още търсеше някакъв изход. Но повечето от Рахим се бяха върнали. Малцина бяха в състояние да издържат дълго в атмосферата на този некропол. Израженията им бяха различни след сблъсъка с истината в прежния им дом.

Дани забеляза Омаха и забърза да го пресрещне.

— Доктор Новак откри интересни неща. Ела да видиш.

Групата на Омаха го последва към кея. Корал си беше стъкмила импровизирана лаборатория. Погледът и беше някак напрегнат, когато вдигна очи към новодошлите. Един от уредите и се беше превърнал в стопена буца метал. Още димеше и миришеше на изгоряла гума.

— Какво е станало? — изуми се Сафиа. Корал поклати глава.

— Злополука.

— Какво откри? — попита Омаха.

Корал завъртя към тях един плосък екран. В единия му край се нижеше информация. Основният прозорец, отворен върху екрана, показваше няколко чертежа. Първите и думи събудиха всеобщо любопитството.

— В тази вода може да бъде открито доказателство за съществуването на Бог.

Омаха вдигна вежди.

— Би ли обяснила по-подробно, ако обичаш? Или само това откри? Философията на баницата с късметчета.

— Не е философия, а факт. Да започнем от началото.

— И нека бъде светлина.

— Не чак от онова начало, доктор Дан. Елементарна химия. Водата е съставена от два атома водород и един кислород. Странното е, че тези атоми в молекулата са под ъгъл.

Корал посочи към първия чертеж на екрана.

— Именно тази чупка води до лек поляритет — отрицателен заряд при кислородния атом, положителен при водородните. И точно заради нея водата може да приема и необичайни форми. Като леда.

— Ледът е необичайна форма? — обади се Омаха.

— Ако ще ме прекъсваш постоянно… — Корал се намръщи.

— Индиана, остави я да довърши.

Корал признателно кимна на Кара.

— Когато материята се кондензира от газ в течност и в твърдо тяло, тя става все по-плътна и заема все по-малко пространство. Не е така при водата обаче. Тя достига най-високата си плътност при четири градуса по Целзий. Преди да замръзне. Когато замръзне, тази особена прегъната молекула образува необичайна кристална решетка с доста допълнително пространство в себе си.

— Лед — промърмори Сафиа.

— Ледът е с по-ниска плътност от водата, много по-ниска. Затова и се носи над нея. Ако не беше така, на Земята нямаше да има живот. Ледът, който се образува по повърхността на езерата и океаните, щеше моментално да потъва и да смазва всичко живо под себе си, отнемайки на ранните форми на живот всякакъв шанс да се развият. Освен това плаващият лед изолира водните басейни, като по този начин защитава живота, вместо да го унищожи.