Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Погледна отново към Касандра. Гневът се отцеди от него.

Тя изглежда съзря нещо в лицето му. Беше очаквала поражение, а намери твърдост и спокойствие. Объркване просветна в очите й, а зад него Пейнтър зърна и нещо по-дълбоко.

Тревога.

Но само за част от мига.

След това ярост изпепели всичко друго. Касандра скочи с ръка на пистолета си. Той просто я гледаше. Нека го застреля. По-добре това, отколкото да го предаде на началниците си.

Касандра издаде звук, който само наподобяваше смях.

— Ще те оставя на Министъра. Но може да дойда да погледам.

— Министъра?

— Неговото лице ще е последното, което ще видиш в живота си. — И му обърна гръб.

Пейнтър долови острата нотка на страх в тези последни думи. Прозвуча точно като пазача, когото беше отпратила преди няколко минути. Страх от вишестоящия — безмилостен и непрощаващ.

Последните паяжини на успокоителното се стопиха в пламъците на внезапно просветление. Министъра. Той затвори очи, сякаш да се скрие от тази възможност. Сега вече знаеше със сигурност кой ръководи Гилдията, или поне кой насочва ръката на Касандра.

Беше по-лошо, отколкото си го беше представял.

16:04

— Това трябва да е дворецът на царицата — каза Омаха. От другата страна на вътрешен двор от черно стъкло Сафиа гледаше нагоре към гигантската сграда, докато Омаха движеше лъча на фенерчето си по повърхността на извисяващите се куполи. Основата беше квадратна, но нагоре се издигаше четириетажна кръгла кула с тераси, от които се откриваше гледка към града. Сапфири, диаманти и рубини украсяваха стени и парапети. Покриви от злато и сребро грееха под сините дъги, танцуващи по тавана на пещерата.

Сафиа обаче успя да запази хладнокръвието на учения въпреки удивителната гледка.

— Това е дубликат на разрушената цитадела горе. Виж размерите. Формата на основата. Съвпадат.

— Мили Боже, Саф! Права си. — Омаха пристъпи в двора. Пространството беше заградено от две страни, отпред имаше огромен арковиден отвор.

Сафиа погледна през рамо. Дворецът — а нямаше съмнение, че това беше дворецът на царицата — се намираше високо в пещерната стена, в самия край на града. Оттам терасовидно се спускаха лъкатушни улици често накъсвани от стълби и рампи. Колони стърчаха навсякъде.

— Хайде да погледнем вътре — предложи Омаха и тръгна напред, следван от Клей.

Кара помагаше на Лу’лу. Ходжата се беше възстановила от първоначалния си шок.

По пътя си дотук бяха минали покрай множество мумифицирани тела, погребани в стъклото, повечето отчасти, други напълно. Навсякъде около тях, зад всеки завой, форми на агония се протягаха от стъклото, страшни скелетоподобни дървета от съсухрени, мумифицирани крайници. Позите им нашепваха за невъобразима трагедия и страдание. Една жена, замразена в стъклена стена, потънала почти изцяло в нея, се бе опитала да защити детето си, вдигнала го високо, сякаш го предлагаше на Бог. Молитвата й не е била чута. Детето й лежеше в стъклото над главата й. Гледки на страдание ги връхлитаха отвсякъде.

Убар вероятно бе имал към хиляда души население. Елитът на града е бил горе. Царедворци, духовенство, занаятчии, онези, които са се ползвали с доверието на царицата. Всички са били убити.

Макар царицата да бе запечатала мястото и да не бе казала никога и никому за него, все пак някакви слухове се бяха промъкнали на горния свят. Сафиа пак си спомни двете приказки от „Хиляда и една нощ“ — „Градът от пиринч“ и „Вкамененият град“. И в двете се разказваше за град, чието население замръзнало във времето, превърнато съответно в пиринч или камък. Само че истината беше много по-лоша.

Омаха вървеше към входа на двореца.

— С десетилетия можем да изследваме всичко това. Така де, вижте само колко майсторски е обработено стъклото.

Кара се обади:

— Убар е съществувал хиляда години. Разполагал е с източник на енергия, невиждан преди… и досега. Целият този град е символ на човешката изобретателност.

Сафиа не споделяше ентусиазма й. Градът беше некропол. Град на мъртвите. Не беше свидетелство на изобретателност, а на агония и ужас.

Близо два часа се придвижваха нагоре през града и се огледаха за някакво обяснение на трагедията. Но ето че бяха стигнали до края, без да открият нещо, което да ги насочи.

Другите им спътници бяха останали долу. Корал все още работеше до брега на езерото, провеждаше тайнствени химически опити с помощта на Дани, който беше открил у себе си нова страст към физиката… или пък към високата руса физичка. Корал изглежда беше надушила нещо. Преди групата на Сафиа да потегли, тя я беше помолила за нещо странно — за няколко капки от нейната кръв и от кръвта на няколко от жените Рахим. Сафиа се беше съгласила, но Корал отказа да обясни странната си молба и незабавно се хвана на работа.