Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

А беше толкова сигурна в победата, когато взривиха трактора и освободиха дупката. Толкова и беше приятно да измъчва Пейнтър, да го пречупи и да го накара да говори. Сега вече знаеше, че групата не представляват истинска заплаха. Шепа опитни бойци, но също и много цивилни, деца и стари жени.

След като разчистиха останките от взривения трактор, Касандра лично се беше спуснала в дупката, готова за победата, но всичко свърши, когато стигнаха до подземната река с каменния кей — другите явно бяха заварили плавателен съд, с който да продължат.

Така че трябваше да подготви алтернативен план… отново.

Наложи се да иска помощ от Министъра, но въпреки неохотата й разговорът не би могъл да протече по-добре. Беше намерила жертвено агне за последните си провали, а скоро Щеше да разполага с всичко необходимо за победа под пясъка.

Вече по-спокойна, Касандра тръгна към стълбището. Оставаше да се погрижи за последните приготовления. Изтича надолу по дървените стъпала и влезе в импровизирания лазарет. Отиде при лекаря и кимна. — Ще получиш всички необходими материали до два часа.

Лекарят изглежда се поуспокои. Другите мъже също я чуха и се развикаха доволно.

Тя погледна към Пейнтър, доста упоен, отпуснат безсилно на койката си. Беше оставила лаптопа си близо до леглото му. Синята светлинка от приемника на Сафиа грееше върху екрана.

Като напомняне.

Касандра носеше предавателя в джоба си като допълнителна гаранция за доброто му поведение и доброволно съдействие.

Погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи.

14:06

Кара стоеше на носа при Сафиа. Държеше свободната ръка на сестра си, докато тя задвижваше по някакъв начин кораба с докосването си. Бяха успели, открили бяха онова, което баща и беше търсил толкова много години.

Убар.

Подземната кухина се издигаше на височина от трийсетина етажа над главите им, беше дълга километър и половина. Голямо езеро изпълваше пещерата на незнайна дълбочина.

Докато плаваха по подземното езеро, фенерчетата им се плъзгаха във всички посоки, като спици на колело. Но допълнителното осветление не беше нужно. По целия таван кобалтови електрически дъги танцуваха в назъбени линии, пораждани от газообразни облаци, врящи от вътрешен огън, краищата им размити, призрачни, на приливи и отливи.

Уловено в капан статично електричество. Навярно извлечено от бурята на повърхността.

Ала огненото представление беше най-незначителната причина за изумлението им. Сиянието му се отразяваше шеметно във всяка повърхност — езерото, тавана, стените.

— Всичко е от стъкло — каза Сафиа, като местеше поглед настрани и нагоре.

Цялата пещера беше огромен стъклен мехур, заровен под пясъците. Видя дори група стъклени сталактити, провиснали от тавана. Сини дъги пробягваха по дължината им като електрически паяци.

— Втвърдил се стопен пясък — каза Омаха. — Като рампата.

— Как се е образувало това? — попита Клей.

Никой не се осмели да изкаже дори предположение, докато платноходът продължаваше пътуването си. Корал плъзна поглед по езерото.

— Всичката тази вода…

— Трябва да е земна — довърши Дани. — Или поне произходът йе бил такъв.

Корал изглежда не го чу.

— Ако цялата е обогатена с антиматерия… Вероятността възцари тишина. Мълчаха и гледаха танца на енергии по тавана, отразен в неподвижната вода.

Накрая Сафиа въздъхна тихо. Ръката и се дръпна от рамото на желязната статуя и се вдигна към собствената и уста.

— Сафиа, какво…

Тогава и Кара ги видя. Напред от мрака се появи бряг, издигаше се от езерото и се простираше до отсрещната стена. Колони от черно стъкло се протягаха от пода до тавана, стотици, с всякакви размери. Могъщи колони, тънки копия и неземно извити спирали.

— Хилядата колони на Убар — прошепна Сафиа.

Бяха достатъчно близо да различат подробностите, осветени от отразеното сияние на електрическото представление. От прегръдката на мрака се появи град — блестящ, сияен, потрепващ.

— Целият е от стъкло — прошепна Клей. Вълшебният град пълзеше по брега и високо по задната стена, пръснат между колоните. Напомни на Кара за крайбрежните градчета в Амалфи, които приличаха на детски кубчета, пръснати по склона на хълм.

— Убар — каза до нея ходжата.

Кара хвърли поглед назад и видя всички Рахим да коленичат на палубата. Бяха се върнали у дома след две хилядолетия изгнание. Една царица го беше напуснала, сега трийсет се завръщаха.