Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Само че тя не разполагаше с нужното време.

— И сега какво? — настоятелно попита Касандра, връщайки я в настоящето.

Сафиа се обърна. До входа на гробницата в земята беше вкопана малка метална врата, капак. Тя се наведе да хване дръжката. Знаеше какво лежи отдолу.

— Какво правите? — попита я Касандра.

— Върша си работата. — Сафиа не се опита да скрие презрението си, беше твърде уморена и не и пукаше дали ще подразни похитителите си. Дръпна капака.

Отдолу имаше плитка яма, към трийсет и пет сантиметра дълбока, издълбана в камъка. На дъното личаха чифт вкаменени отпечатъци — отпечатък от бос крак на едър мъж и друг, от конско копито.

— Какво е това? — попита Кейн. Сафиа обясни:

— Ако си спомните какво ви разказах за Йов, той бил повален от множество болести, преди Бог да му заповяда да удари с крак по земята и така избликнал целителният извор. — Тя посочи отпечатъка от крак. — Предполага се, че това е следата, оставена от Йов там, където е ударил с крак земята.

Посочи дупка в земята.

— А тук е избликнал изворът, подхранван от водоизточник в подножието на хълма.

— Водата се е движила нагоре? — попита Кейн.

— Иначе не би било чудо. Касандра гледаше надолу.

— А отпечатъкът от копито какво общо има с чудото? Сафиа сбърчи чело, оглеждайки копитото. И то беше вкаменено.

— Не знам за легенда, която да е свързана с него — измърмори тя.

И въпреки това нещо гъделичкаше паметта й.

Вкаменени отпечатъци на кон и човек.

Защо това й звучеше познато?

Из този район имаше безброй истории за хора и животни, които се превръщали в камък. Някои дори бяха свързани с Убар. Тя разрови спомените си. Две такива истории, от сборника „Хиляда и една нощ“ — „Вкамененият град“ и „Градът от пиринч“ — разказваха как бил открит изгубен град в пустинята, място, където царяло такова всепоглъщащо зло, че градът бил прокълнат и жителите му били вкаменени заради греховете си или пък превърнати в пиринч — според приказката. Препратката към Убар беше прозрачна. Във втората приказка обаче търсачите на съкровища не се натъкнали случайно на прокълнатия град. Имало ориентири, които ги отвели до портите му.

Сафиа си спомни най-важния пътепоказател в приказката — една пиринчена скулптура. Тя изобразявала човек на кон, който носел копие с набучена на върха му глава. На главата имало надпис. Знаеше надписа наизуст, защото беше провела обширно проучване върху арабските гатанки по молба на Кара:

Ти, който идеш при мен, ако ли не знаеш пътя, що води към Града от пиринч, потрий ръката на конника и той ще се обърне, а после ще спре, и в която посока спре, натам тръгни, защото пътят ще те заведе до Града от пиринч.

До Убар.

Сафиа се замисли за откъса. Метална скулптура, която се обръща, когато я докоснеш, и сочи към следващия пътеводител. Спомни си желязното сърце, което се беше завъртяло като стрела на компас върху мраморния олтар. Приликата не можеше да бъде случайна.

А сега това.

Сведе поглед към ямата.

Човек и кон. Вкаменени.

Сафиа забеляза, че и двата отпечатъка са в една и съща посока, сякаш мъжът е водил коня си за юздата. Това ли беше следващата посока? Намръщи се от мисълта, че отговорът е твърде лесен, твърде очевиден.

Пусна капака и стана.

Касандра застана до нея.

— Хрумна ли ви нещо?

Сафиа поклати глава, вглъбена в загадката. Тръгна в посоката на отпечатъците, натам, където отдавна мъртвият пророк би се отправил с коня си. Озова се пред входа на археологическите разкопки зад гробницата, отделени с тясна алея от по-новите сгради. Руините представляваха неясна структура от четири полусрутени стени, без покрив, очертаващи малко помещение, около три метра в диагонал. Изглеждаше така, сякаш някога е било част от по-голям дом, който отдавна е изчезнал. Тя прекрачи прага и влезе вътре.

Джон Кейн остана при входа, а Касандра я последва.

— Какво е това място?

— Древна молитвена стая. — Сафиа погледна нагоре към смрачаващото се небе, после прекрачи едно молитвено килимче на пода.

Приближи се до грубите ниши, вградени в две от стените, за да ориентират богомолците за посоките, към които да отправят молитвите си. Знаеше, че по-новата сочи към Мека. Отиде при по-старата ниша. ’ — Тук се е молил пророкът Йов — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Касандра. — Винаги с лице към Йерусалим.

Към северозапад.

Сафиа пристъпи в нишата и се обърна назад, в посоката, от която беше дошла. Металният капак на ямата се виждаше ясно в здрача. Стъпките водеха право тук.